Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Джени се обърна към брат си, когото не беше виждала почти година. Огледа го от мократа коса до калните крака и посочи вратата.

— Вън, да си свалиш ботушите — заповяда тя. — И ако си бил горе, не забравяй да се изпикаеш до вратата на връщане. Така призракът няма да влезе в къщата — обясни ми по-тихо и се озърна към вратата, през която Мери Макнаб беше излязла, за да донесе вечерята.

Джейми се стовари в един стол, отвори едно око и огледа сестра си.

— Едва не умрях в морето, яздих четири дни през хълмовете, за да се добера дотук, и когато пристигам, дори не мога да си вляза вкъщи да си наквася гърлото; а ме влачат из калта да гоня изгубени овце. Когато най-сетне все пак се добирам дотук, ти искаш да ме напъдиш навън в тъмното, да пикая до вратата. — Затвори пак очи, скръсти ръце на корема си и се свлече още повече в креслото. Олицетворение на упорството.

— Джейми, скъпи мой — каза сладко сестра му. — Искаш ли вечеря, или да я дам на кучетата?

Той остана неподвижен още миг, със затворени очи. После въздъхна примирено и се надигна с мъка. Вдигна рамо да извика Иън, двамата се обърнаха и последваха Мърто, който вече излизаше. Когато мина покрай Фъргъс, Джейми го издърпа на крака и го повлече след себе си.

— Добре дошъл у дома — каза той мрачно и с последен, изпълнен с копнеж поглед към огъня и уискито, излезе в нощта.

След това лишено от възторг посрещане нещата бързо се подобриха. Лалиброх веднага пое Джейми, сякаш никога не си беше тръгвал, и аз осъзнах, че без усилие се понасям по течението на селския живот. Есента идваше с чести дъждове, но и с ярки топли дни. Имението кипеше от живот, всички бързаха да приключат с жътвата и с подготовката за идващата зима.

Лалиброх беше уединено имение, дори в сравнение с другите стопанства на планинците. Дотук не водеха големи пътища, но пощата все пак идваше през проломи и тревисти склонове, за да осигури връзката ни със света. Този свят понякога ми се струваше нереален, сякаш никога не бях танцувала сред огледалата на Версай. Но писмата връщаха Франция и когато ги четях, виждах тополите по Рю Тремулин или чувах кънтящия звън на камбаната на катедралата, която се извисяваше над Болницата на Ангелите.

Детето на Луиз се бе родило без проблеми, беше момче. Писмата ѝ, изпълнени с удивителни и подчертавания, преливаха от възхитени описания на ангелчето Анри. Не се споменаваше баща, нито предполагаем, нито истински.

Писмото от Чарлс Стюарт дойде месец по-късно и в него също се не споменаваше за детето, но според Джейми било по-несвързано от обичайно и кипяло от смътни планове и грандиозни намерения.

Граф Map пишеше трезво и благоразумно, но раздразнението му от Чарлс ясно личеше. Хубавият принц не се държеше прилично. Беше груб и нагъл към най-верните си поддръжници, пренебрегваше онези, които можеха да са му от полза, обиждаше точно когото не трябва, говореше, без да мисли, и — ако се чете между редовете — пиеше прекалено. Като знаех какво е отношението на тази епоха към консумацията на алкохол сред господата, реших, че изпълненията на Чарлс трябва да са доста зрелищни, щом си е спечелил такъв коментар. Явно раждането на сина му все пак не бе убягнало на вниманието му.

Майка Хилдегард също ми пишеше от време на време кратки, информативни писма, явно съставени в малкото свободни минути в натоварения ѝ график. Всяко писмо завършваше с едни и същи думи: —„Бутон също изпраща поздрави.”

Мастър Раймон не пишеше, но понякога пристигаше по някое пакетче за мен, неподписано, но съдържащо доста странни неща: редки билки и малки, фасетъчни кристали; колекция гладки и кръгли камъчета. На всяко от тях беше гравирана фигурка, понякога с надпис отгоре или на опаката страна. Имаше дори кости — пръст от мечка, на който още стърчеше закривеният нокът; цял скелет на малка змия, нанизан на кожена верижка, за да може да се извива като жива; колекция от всякакви зъби — от наниз заоблени тънки зъби, за които Джейми каза, че са тюленски, през широките скосени зъби на елен до нещо, което много приличаше на човешки кътник.

Носех в джоба си няколко от гладките гравирани камъчета, беше ми приятно да ги плъзгам между пръстите си. Бяха стари; със сигурност. Поне от римско време; вероятно дори по-стари. А от изображенията по тях разбрах, че който и да ги беше гравирал, бе искал да им предаде магическа сила. Не знаех дали бяха като билките — с истинска сила — или са само символ, подобно на кабалистичните знаци, но ми изглеждаха благотворни и ги задържах.