Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Червенината се засили още повече, в приятен контраст с гладката кестенява коса на Иън.

— Много добре знаеш какво имам предвид — отвърна той.

— Спах два месеца на ниското легло с малкия Джейми, но после Джени…

— О, искаш да кажеш, че сестра ми е твърде разпусната, така ли?

— Казвам, че е упорита като брат си, когато иска да получи каквото е решила. — Извъртя се бързо и заби юмрук в корема на Джейми. Той се преви и започна да се смее.

— Добре че се прибирам у дома. Ще ти помагам да я обуздаваш.

— Тъй ли? — отвърна скептично Иън. — Ще извикам всички да погледат.

— Да не изгуби някоя овца? — промени Джейми темата, посочи към кучетата и дългата гега на Иън, която лежеше в прахта край пътя.

— Петнайсет овце и овен — кимна Пън. — Точно мериносите на Джени. Държи ги заради вълната. Овенът е виновен, разбил е портата. Реших, че може да са в нивата, но не ги виждам.

— И ние не ги видяхме горе — казах аз.

— Няма да са горе — отвърна Иън и махна с ръка. — Никое животно няма да мине покрай къщата.

— Къща ли? — Фъргъс, който вече губеше търпение от тази размяна на любезности, докара коня си до мен. — Не видях къща, милорд. Само купчина камъни.

— Само туй остана от къщата на Макнаб, момче — каза Иън. Огледа го с присвити заради слънцето очи. — Най-добре и ти да не се мотаеш там.

Космите по тила ми настръхнаха въпреки горещия ден. Роналд Макнаб беше човекът, който предаде Джейми на стражата преди година и умря заради предателството си. Спомних си, че загина в пепелищата на дома си, изгорен от мъжете на Лалиброх. Купчината камъни, така невинна на пръв поглед, сега ми се струваше зловеща. Преглътнах, за да прогоня горчилката, която се надигаше в гърлото ми.

— Макнаб ли? — попита тихо Джейми. — Рони Макнаб?

Бях му казала за предателството на Макнаб и за смъртта му, но не и какво точно е станало.

Иън кимна.

— Да, той умря там в нощта, когато англичаните те отведоха, Джейми. Сигурно сламата се е подпалила от някоя искра и е бил прекалено пиян, за да излезе навреме. — Гледаше го право в очите.

— Така ли? Ами жена му и детето? — Джейми също го гледаше спокойно и неразгадаемо.

— Те са добре. Мери Макнаб е прислужница в кухнята на имението, а Роби работи в конюшните. — Иън се озърна неволно през рамо към изпепелената къща. — Мери идва понякога, само тя смее да припари там.

— Обичала ли го е? — Джейми се обърна към камъните, за да скрие лицето си от мен, но виждах колко напрегнат е гърбът му.

Иън сви рамене.

— Не вярвам. Рони беше зъл пияница; дори старата му майка не го търпеше. Мисля, че Мери се чувства длъжна да се моли за душата му… — добави той.

Джейми постоя така, после прехвърли юздите над врата на коня и се насочи към хълма.

— Джейми — извиках, но той вече се връщаше по пътя към малката полянка до гората. Подадох юздите на изненадания Фъргъс.

— Остани при конете. Трябва да ида с него. — Иън понечи да тръгне с мен, но Мърто го спря с поклащане на глава и аз последвах сама Джейми към билото на хълма.

Той вървеше с широката неуморна крачка на планинец и стигна малката поляна доста преди мен. Застана до мястото, където се беше издигала външната стена. Квадратният под на къщата още личеше. Тревата беше избуяла тук-там, по-рядка от ечемика в нивата, но по-зелена и по-дива под сенките на дърветата.

Малко следи от огъня бяха останали; от тревата стърчаха овъглени греди близо до каменното огнище, което сега беше плоско и отворено като гроб. Като внимаваше да не стъпва по очертанията на изчезналите стени, Джейми тръгна по поляната. Обиколи пепелището три пъти, вървеше все наляво и разширяваше кръговете, за да обърка злото, което може да го следва.

Аз стоях встрани и гледах. Това беше лично и все пак не можех да го оставя да се изправи сам пред него; не ме погледна нито веднъж, но знаех, че е доволен от присъствието ми.

Накрая спря до купчината камъни. Посегна и колебливо положи ръка върху нея. Затвори очи за миг, сякаш в молитва. После се наведе, взе един камък колкото юмрук и го сложи внимателно на купчината, като че ли да затисне неспокойната душа на призрака. Прекръсти се, обърна се и тръгна към мен, без да бърза.

— Не се обръщай — каза ми тихо, хвана ме за ръката и ме насочи към пътя.

Не се обърнах.

Джейми, Фъргъс и Мърто тръгнаха с Иън и кучетата да търсят овцете, а мен оставиха да отведа конете до къщата. Не бях най-умелият водач на коне, но реших, че ще се справя половин миля, стига да не се случи нещо неочаквано.