Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Бяха двама и лежаха заедно на спечената пръст на пода на пещерата. Костите бяха издържали на сухия въздух в пещерата, но плътта отдавна беше станала на прах. Малки остатъци от кафеникава кожа висяха по извивките на единия череп, а почервенял от годините кичур коса се люлееше леко от течението.

— Господи! — казах тихо, сякаш да не ги събудя. Притиснах се към Джейми и ръката му плъзна на кръста ми.

— Мислиш ли, че… са убити тук? Може би жертвоприношение?

Джейми поклати глава, гледаше замислено малката купчинка крехки кости.

— Не. — Обърна се и вдигна ръка към стената зад нас, където еленът летеше, а жеравите се рееха над него.

— Не. Хора, които могат да нарисуват такива зверове… не са способни на подобни неща. — Обърна се пак към двата скелета в краката ни. Клекна и проследи линията на костите с пръст, като внимаваше да не ги докосва.

— Виж как са легнали. Не са паднали тук и никой не е положил телата им. Сами са легнали. — Ръката му плъзна над дългите кости на ръцете на по-големия скелет, тъмната ѝ сянка запърха като огромна пеперуда над купчината.

— Той я е прегръщал. Притиснал е бедра към нея и я е прегръщал здраво, главата му е на рамото ѝ.

Ръката му прелетя над костите, озаряваща, показваща, обличаща ги отново с въображаема плът, и аз ги видях прегърнати за последно и завинаги. Малките костици на пръстите се бяха разпаднали, но тези на дланите още бяха по местата си. Крехките фаланги се припокриваха; бяха преплели ръце в последното си очакване.

Джейми се изправи и огледа пещерата. Слънцето оцветяваше стените ѝ с пръски алено и охра.

— Там. — Посочи място близо до входа. Скалата беше покафеняла от праха и времето, но не беше ръждива от водата и ерозията. — Това е бил входът. Срутила се е скала и го е запечатала. — Обърна се и сложи ръка на скалната издатина, която заслоняваше влюбените от светлината.

— Сигурно са търсили друг изход на сляпо, хванати за ръце — казах аз. — Търсили са път навън в мрака.

— Да. — Облегна чело на камъка и затвори очи. — А светлината е изчезнала и въздухът е свършил. Затова са легнали в тъмното да умрат. — Сълзите оставяха мокри следи по прашните му бузи. Аз също обърсах лицето си и го хванах за ръка, внимателно преплетох пръсти в неговите.

Той се обърна към мен, издиша рязко и ме притисна към себе си. Ръцете ни посягаха в угасващата светлина на залязващото слънце, нетърпеливи да усетят топлината и утехата на плътта на другия, а невидимите кости под нея напомняха колко кратък е животът.

Hаричаше се Брох Туарах заради стария цилиндър от камъни, който беше построен преди стотици години на склона зад имението. Хората тук го наричаха „Лалиброх”. Доколкото разбрах, това означаваше „ленива кула”, което имаше смисъл поне колкото една цилиндрична кула може да бъде наречена „обърната на север кула”.

— Как може нещо кръгло да е обърнато на север? — попитах, докато слизахме бавно по обраслия с изтравниче каменист склон. Водехме конете в колона по тясната лъкатушна пътека, която елените бяха отъпкали през пролетната зеленина. — Та тя няма фасада.

— Има врата — отвърна логично Джейми. — Вратата е на север. — Заби крака в земята, защото склонът стана още по-стръмен, и изсвири през зъби на конете. Мускулестите задници пред мен внезапно се скупчиха, защото предпазливият ход беше преминал в колебливо ситнене. Копитата се плъзгаха по мократа земя преди всяка рискована стъпка. Конете, купени в Инвърнес, бяха едри и красиви. Жилавите дребни понита на планинците щяха да се справят по-добре по стръмния склон, но тези коне, все кобили, бяха предназначени за разплод, а не за работа.

— Добре — казах аз и прекрачих внимателно малко ручейче, което пресичаше пътеката. — Ясно. Ами Лалиброх? Защо пък да е ленива кула?

— Защото е леко полегнала — отвърна Джейми. Виждах тила му, сведен в концентрация. Няколко кичурчета червеникавозлатиста коса се бяха издигнали над главата му от следобедния бриз по склона. — От къщата не се вижда, но ако застанеш от западната страна, ще забележиш, че е малко килната на север. А ако погледнеш през един от процепите над вратата на последния етаж, няма да видиш стената под теб заради наклона.

— Предполагам, че през тринайсети век още не са познавали отвеса — рекох аз. — Чудя се как не е паднала досега.

— Падала е много пъти — отговори Джейми и гласът му се издигна леко с порив на вятъра. — Просто са я вдигали отново, сигурно и затова е килната.