Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

В кабината на носа на „Порция” аз седях на койката на капитана и гледах издигането и спадането на отдалечаващия се бряг. Главата на съпруга ми лежеше на коленете ми.

Едното око се открехна и ме погледна. Аз погалих влажната коса по челото му. Миризмата на бира и уиски висеше около него като парфюм.

— Ще се чувстваш много зле, когато се събудиш в Шотландия — казах аз.

Другото око се отвори и погледна танцуващите вълни светлина, които се отразяваха по гредите на тавана. После и двете се фиксираха в мен — дълбоки басейни от прозрачно синьо.

— Ако трябва да избирам между ад сега и ад по-късно, сасенак — рече съвсем отчетливо — избирам, да е по-късно. — Очите се затвориха. Той се оригна тихо и дългото тяло се отпусна, полюлявано леко от морето.

Конете като че ли бяха нетърпеливи като нас, бяха усетили близостта на конюшни и храна и ускориха ход с вдигнати глави и наострени уши.

Аз също си мечтаех как ще се измия и ще хапна, когато кобилата ми закова рязко крака и копитата ѝ се забиха дълбоко в червеникавата пръст. Поклати силно глава и изпръхтя.

— Хей, какво има, момиче? Да не ти влезе пчела в носа? — Джейми пусна юздите на своята кобила и бързо хвана оглавника на моята. Почувствах как широкият гръб под мен потрепери и слязох от седлото.

— Какво ѝ става? — Оглеждах коня, който се дърпаше от ръцете на Джейми, тръскаше грива и кокореше очи. Другите коне, сякаш заразени от безпокойството му, също запристъпваха нервно.

Джейми погледна през рамо към пустия път.

— Тя вижда нещо.

Фъргъс се надигна на скъсеното стреме и заслони очи. После отпусна ръка, погледна ме и сви рамене.

Аз също свих рамене; не виждах какво е изплашило кобилата — пътят и нивите около него бяха съвсем пусти, класовете зрееха и съхнеха под лъчите на лятното слънце. Най-близката горичка беше на повече от стотина метра, отвъд купчина камъни, които вероятно бяха останки от срутен комин. Вълците бяха нещо нечувано на толкова равна земя, а едва ли лисица или язовец биха изплашили кон от такова разстояние.

Джейми опита да подкара кобилата и я поведе в полукръг. Тя се подчини с готовност, но тръгна в обратната посока.

Той махна на Мърто да изведе другите коне от пътя, качи се на седлото, наведе се напред, стисна я за гривата и я подкара бавно, като говореше тихо в ухото ѝ. Тя тръгна колебливо, без да се съпротивлява, докато не стигна до мястото, където беше спряла. Там закова отново, потрепери и нищо не можеше да я накара да пристъпи напред.

— Добре тогава — рече примирено Джейми. — Нека е твоята. — Насочи кобилата към полето и жълтите класове забръскаха рошавия ѝ корем. Ние поехме след тях. Конете свеждаха глави да откъснат по някой стрък.

Когато заобиколихме малка гранитна издатина точно под билото на хълма, чух кратко предупредително излайване някъде отпред. Излязохме на пътя и заварихме едно черно-бяло овчарско куче, което беше вирнало глава и се взираше в нас.

То излая отново и още една черно-бяла фигура се стрелна от елшите, следвана доста по-бавно от висока стройна фигура с кафяво ловно наметало.

— Иън!

— Джейми!

Джейми хвърли юздите на кобилата в ръцете ми и хукна към зет си. Те се хванаха за раменете, започнаха да се смеят и да се тупат по гърба. Кучетата, вече успокоени, подскачаха щастливо около тях, размахваха опашки и се стрелкаха настрани да подушат краката на конете.

— Очаквахме те най-рано утре — казваше Иън със светнало лице.

— Имахме попътен вятър — обясни Джейми. — Или поне Клеър каза, че сме имали; аз не обърнах много внимание. — Озърна се ухилен към мен и Иън дойде да ми стисне ръката.

— Привет, снахо — рече официално и топлината на усмивката му озари меките кафяви очи. — Клеър. — Импулсивно целуна пръстите ми, а аз стиснах ръката му.

— Джени направо обезумя, чисти, готви — добави все така усмихнат. — Ще имате късмет, ако има къде да легнете довечера, изкарала е всички дюшеци навън.

— Три нощи спах на тревата, нямам нищо против да спя на пода — уверих го аз. — А Джени и децата добре ли са?

— О, да. Тя пак е трудна. Ще ражда през февруари.

— Ама пак ли? — казахме с Джейми в един глас и бузите на Иън пламнаха.

— Господи, човече, ами че Маги още няма годинка — каза Джейми със строго вдигната вежда. — Нямаш ли задръжки?

— Аз ли? — възмути се Иън. — Да не мислиш, че имам нещо общо?

— Е, ако ти нямаш, трябва да се поинтересуваш кой има — каза Джейми и ъгълчето на устата му потрепна.