Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Този път беше много по-различно от първото ни завръщане в Лалиброх; тогава бяхме бегълци. Аз бягах от бъдещето, Джейми от миналото си. Престоят ни тук беше щастлив, но напрегнат и несигурен; страхувахме се, че ще ни открият и ще арестуват Джейми. Сега, благодарение на херцог Сандрингам, Джейми щеше да си върне имението, което му се полагаше по право, а аз щях да заема мястото си до него, като съпруга.

Преди пристигнахме раздърпани и неочаквани и всяхме хаос в домакинството. Този път идвахме официално с подаръци от Франция. Бях сигурна, че ще ни посрещнат сърдечно, но се чудех как Иън и сестрата на Джейми, Джени, ще приемат постоянното ни присъствие. Все пак те бяха живели като господари на имението през последните седем години, след смъртта на бащата на Джейми и бедствието, което беше превърнало Джейми в беглец и изгнаник.

Превалих и последния хълм безпрепятствено и имението и пристройките около него се ширнаха под мен, плочите по покривите тъмнееха под дъждовните облаци, които се събираха по небето. Внезапно кобилата ми се стресна, аз също и едва удържах юздите ѝ.

Но не можех да я виня, защото иззад къщата се появиха два огромни обекта, които се носеха към нас като едри облаци.

— Спрете! — извиках аз. — Хей! — Всички коне вече нервничеха и се дърпаха. Чудесно завръщане ще е, помислих си, ако всички кобили на Джейми си изпочупят краката.

Един от облаците се издигна леко, после се сниши отново и Джени Фрейзър Мъри, освободена от огромния пухен дюшек, който носеше, се втурна към пътя с развети тъмни къдрици.

Без да се поколебае, тя скочи към оглавника на най-близката кобила, дръпна го силно и извика.

Конят, явно разпознал заповедническия тон, наистина се укроти. След малко и останалите се успокоиха и когато слязох от седлото, към нас се присъединиха още една жена и момче на девет-десет години, които умело обуздаха останалите коне.

Разпознах младия Роби Макнаб и реших, че жената е майка му — Мери. Покрай нервните коне, багажи и дюшеци, нямахме много време за приказки, но успях да прегърна Джени. Тя миришеше на канела и мед и на чиста пот от усилието, с малко дъх на бебе — онази парадоксална миризма, съставена от повърнато мляко, меко ако и абсолютната чистота на гладка и нежна кожа.

Притиснахме се една в друга за миг и аз си спомних последната ни прегръдка, когато се разделихме в края на потъналата в мрак гора: аз да търся Джейми, тя — за да се върне при новородената си дъщеря.

— Как е малката Маги? — попитах, щом най-сетне се разделихме.

Джени направи кисела физиономия, в която личеше и гордост.

— Тъкмо проходи и е ужасът на цялата къща. — Озърна се към пустия път. — Срещнали сте Иън, нали?

— Да, Джейми, Мърто и Фъргъс отидоха с него да търсят овцете.

— По-добре те, отколкото ние — рече тя и посочи към небето. — Всеки миг ще завали. Роби ще прибере конете, а ти може да помогнеш с дюшеците, иначе всички ще спим мокри довечера.

Трескавата дейност продължи, но когато наистина заваля, с Джени вече бяхме в салона и отваряхме подаръците от Франция. Аз се възхищавах колко е пораснала Маги, весела госпожица на десет месеца с кръгли сини очи и руси къдрици, а по-големият ѝ брат, малкият Джейми, хубаво здраво момченце, беше вече почти на четири. Очакваното бебе засега бе само лека издутина под престилката на майка си, но аз видях как ръката ѝ се отпуска нежно там и ме прободе болка.

— Спомена Фъргъс — рече Джени. — Кой е той?

— О, Фъргъс ли? Ами той е… — поколебах се, не знаех как да го опиша. Едва ли щяха да посрещнат с радост един джебчия. — Той е на Джейми — казах накрая.

— Така ли? Е, може да спи в конюшнята — каза Джени примирено. — Като стана дума за Джейми — озърна се към обливания от дъжда прозорец. — Надявам се скоро да намерят овцете. Приготвила съм хубава вечеря и не ми се ще да изстине.

Всъщност вече беше мръкнало и Мери Макнаб бе сервирала масата, преди мъжете да се върнат. Гледах я как работи; дребна, фина жена с тъмна коса и леко угрижено изражение, което засия в усмивка, когато Роби се върна от конюшните и попита кога ще е готова вечерята.

— Когато се върнат мъжете — рече тя. — Знаеш. Върви да се измиеш, да си готов.

Когато мъжете най-сетне се появиха, бяха много по-мръсни от малкия Роби. Подгизнали и в кал до коленете, те се нижеха един след друг в салона. Иън свали мокрото наметало от раменете си и го закачи над решетката на огнището, където то започна да капе и дими. Фъргъс, изтощен от това рязко въведение в селския живот, просто седна където свари и се втренчи в пода между краката си.