Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Това беше моят несъвършен опит да наподобя стореното от мастър Раймон в Болницата на Ангелите; да видя и усетя всяка частица от себе си, да си представя точно как изглежда всеки орган и да усетя дали работи правилно.

Седях тихо, с отпуснати в скута ръце, и слушах ударите на сърцето си. То биеше бързо от изкачването на хълма, но постепенно се забавяше. Есенният вятър вдигаше кичури коса от тила ми и охлаждаше зачервените ми бузи.

Седях със затворени очи и проследявах пътя на кръвта си — от тайните, дебелостенни камери на сърцето, синьо-лилава през белодробната артерия, бързо почервеняваща, след като дробовете я изпълват с кислород. После навън, в бърз поток през арката на аортата и препускайки нагоре и надолу по вените до най-малките капиляри, цъфтящи под кожата. Проследявах пътя на кръвта през тялото ми и се изпълвах с усещане за съвършенство, за здраве. За покой.

Седях неподвижно и дишах бавно, чувствах се натежала и ленива, като след любене. Усещах кожата си съвсем тънка, устните си — леко издути, а натискът на дрехите ми беше като докосването на ръцете на Джейми. Неслучайно призовах неговото име, за да ме изцели. Любовта ми към него ми бе нужна като топлина или кръв. Умът ми се устремяваше все към него, наяве и насън, и щом го откриеше, беше доволен. Тялото ми, пламнало и топло, копнееше за неговото.

Главоболието отмина. Поседях още малко. После станах и тръгнах по склона към къщата.

Всъщност никога не бях имала дом. Останах сираче на пет години и следващите тринайсет години странствах из света с чичо Ламб. В палатки на прашни равнини, в пещери по хълмове, в огромните, украсени камери на празни пирамиди, Куентин Ламбърт Бюшамп, с многобройните научни титли, устройваше своите временни лагери, където го отведеше работата му на археолог, която го беше направила прочут много преди катастрофата да сложи край на живота на брат му и да ме запрати в неговия. Той не беше човек, който би се занимавал с подробности като една осиротяла племенница, затова веднага се опита да ме изпрати в пансион.

Аз обаче не приемах толкова лесно прищевките на живота и категорично отказах да отида там. Разпознал в мен нещо от себе си, той сви рамене и така ме отърва от света на ред, режим, математика, чисти чаршафи и редовна баня, за да го следвам в неговите странствания.

Този скитнически живот продължи и с Франк, макар и на територията на университетите, тъй като историците провеждат своите разкопки предимно зад техните стени. Затова, когато дойде войната през 1939 година, аз не я посрещнах така изплашена като останалите.

Преместих се от апартамента под наем в общежитието на сестрите в болницата в Пембрук, оттам в лазарета във Франция, после отново в Пембрук преди края на войната. Последваха кратки месеци с Франк, преди да заминем за Шотландия, за да се намерим отново. Само за да се изгубим завинаги, защото аз пристъпих в каменния кръг, през лудостта, и излязох от другата страна — в миналото, което сега беше мое настояще.

Затова ми беше странно, и прекрасно, да се будя в спалнята на горния етаж на Лалиброх до Джейми и да осъзнавам, докато гледам как зората докосва спящото му лице, че се е родил в това легло. Беше чувал шумовете на къщата — от проскърцването на задното стълбище под краката на ранобудна прислужница до барабаненето на дъжда по плочите на покрива — хиляди пъти, толкова често, че вече не ги забелязваше. За разлика от мен.

Майка му, Елън, беше посадила късно цъфтящи рози до вратата. Ароматът им още облъхваше стените на къщата и влизаше през прозореца. Сякаш тя самата посягаше вътре, за да го докосне. Да докосне и мен, за добре дошла.

Отвъд самата къща се простираше Лалиброх — полета, плевни, село и чифлици. Той беше ловил риба в потока, който се спускаше от хълмовете, беше се катерил по дъбовете и високите лиственици, които после се оказваха в огнището. Това беше неговото място.

Той също беше живял сред несигурност и промяна. Арестът и бягството; животът на наемник. Пак арест, затворничество и мъчения, после изгнаничество, което бе свършило едва наскоро. Все пак бе живял тук през първите си четиринайсет години и дори когато са го отпратили, както повелява обичаят, да чиракува две години при вуйчо си, Дугал Макензи, той е съзнавал, че това е част от съзряването му и някой ден ще се върне, за да заживее завинаги на своята земя, да се грижи за хората и имението и да стане част от по-голям организъм.