Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Виждам я! Виждам я! — чу се възторженият глас на Фъргъс, който вървеше зад мен. Бяхме му позволили да остане на седлото, защото едва ли щеше да дотежи особено на коня. Озърнах се назад и го видях — беше коленичил на седлото и чак подскачаше от вълнение. Търпеливата и добродушна кобила изсумтя, но устоя на порива да го хвърли в тревата. Въпреки приключението с першерона в Аржентан Фъргъс не пропускаше шанс да се качи на кон, а Джейми му угаждаше и го качваше зад себе си на седлото, докато яздеше по улиците на Париж. Дори му позволяваше понякога да язди сам някой от впрегатните коне на Джаред — огромни, солидни създания, които само мърдаха объркано уши при виковете и ританията на Фъргъс.

Заслоних очи и погледнах, накъдето сочеше. Да, от гърба на коня той беше забелязал тъмния силует на старата каменна кула на хълма. Съвременното имение долу се виждаше по-трудно; то беше от бял камък и слънцето се отразяваше в стените му. Тъй като се намираше в падина между наклонени ниви с ечемик, имението беше все още отчасти скрито от погледа ни от дърветата, които спираха ветровете в края на полето.

Видях как Джейми вдига глава и застива, щом забеляза дома си. Постоя така безмълвен, но раменете му се изправиха и изпънаха. Вятърът рошеше косата му и развяваше наметалото, сякаш щеше да го вдигне във въздуха, за да полети като хвърчило.

Това ми напомни за издутите платна на корабите, които заобикаляха сушата, за да се оправят в открито море и да напуснат залива на Хавър. Бях стояла в края на кея, за да гледам идващите и заминаващи кораби и кипежа на търговията. Чайки се стрелкаха и пищяха сред мачтите с дрезгави като на моряците гласове.

Джаред Мънро Фрейзър стоеше до мен и гледаше доволно потока на морското богатство, част от което беше негово. Именно един негов кораб, „Порция”, щеше да ни отведе в Шотландия. Знаех от Джейми, че всички кораби на Джаред са кръстени на любовниците му, а фигурите на носовете им са изваяни по подобие на въпросните дами. Присвих очи срещу вятъра към носа на кораба, за да разбера дали Джейми не ме е поднасял. Ако не беше, явно Джаред предпочиташе доста надарени жени.

— И двамата ще ми липсвате — каза Джаред за четвърти път през последния половин час. Наистина изглеждаше натъжен, дори носът му не беше вирнат оптимистично както обикновено. Пътуването до Германия се беше увенчало с успех; на жабото му се кипреше голям диамант, а жакетът му беше от дебело светлозелено кадифе със сребърни копчета.

— Е — поклати глава той. — Колкото и да ми се иска да задържа момчето при мен, не мога да му се сърдя, че се радва на завръщането у дома. Сигурно ще ви посетя някой ден, скъпа моя; отдавна не съм ходил в Шотландия.

— Ти също ще ни липсваш — казах съвсем искрено. И други хора щяха да ми липсват — Луиз, майка Хилдегард, хер Герстман. Но най-вече мастър Раймон. Въпреки това нямах търпение да се върна в Шотландия и Лалиброх. Не исках да се връщам в Париж, защото там бяха и хората, които нямах желание да виждам отново — например Луи, краля на Франция.

Чарлс Стюарт също. Предпазливо проучване сред якобитите в Париж потвърди първоначалното впечатление на Джейми: избликът на оптимизъм на Чарлс след неговото „велико начинание” беше избледнял и макар че верните привърженици на крал Джеймс бяха останали предани на своя суверен, като че ли нямаше шанс тази лоялност да доведе до някакви действия.

Нека Чарлс се оправя с изгнаничеството, помислих си. Нашето свърши. Връщаме се у дома.

— Багажът е на борда — каза кисел шотландски глас в ухото ми. — Капитанът рече да се качваме; ще отплаваме с отлива.

Джаред се обърна към Мърто, после огледа кея и попита:

— Къде е момчето?

Мърто се обърна към пристана.

— В кръчмата. Напива се.

Чудех се как точно възнамерява Джейми да се справи с прекосяването на Ламанша. Той само погледна червеното от зората небе, което обещаваше бури, извини се на Джаред и изчезна. Погледнах накъдето кимна Мърто и видях Фъргъс. Седеше на един пилон близо до кръчмата, явно на пост.

Джаред, който първо се беше смаял, а после се развесели, когато узна за проблемите на своя братовчед с морето, сега се ухили широко.

— О, тъй ли? Е, дано не се наложи да го носим по трапа.

— Защо ги върши такива? — възмутих се аз. — Казах му, че имам малко лауданум. — Потупах копринената торбичка, която носех. — Ще го приспи много по-бързо.

Мърто само примигна веднъж.

— Каза, че ако го заболи глава, с радост ще го изпие. Уискито било по-вкусно и влизало по-лесно от тая черна гадост. — Кимна към торбичката, после към Джаред. — Ела, ако ще ми помагаш да го извадим оттам.