Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Вече започвах да разбирам странния поглед на Иън. Разбрах и защо Джейми е толкова напрегнат, а под очите му има сенки. Не знаех обаче какво да кажа, затова само стиснах ръцете му.

— Не вярвах, че ще го кажа на някого… освен на теб — добави и също ме стисна. Усмихна се, после издърпа едната си ръка, за да потърка лицето си. — Но Иън… е, той е… — Търсеше правилната дума. — Той ме познава, разбираш ли?

— Мисля, че да. Познаваш го, откакто се помниш, нали?

Кимна, загледан невиждащо през прозореца. Отново се сипеше сняг и малки снежинки танцуваха по стъклото, което беше по-бяло от небето.

— Той е само с година по-голям от мен. Като деца бяхме все заедно. Докато не станах на четиринайсет, не минаваше и ден, без да го видя. Дори по-късно, след като отидох при Дугал в Лeox, а после в Париж, в университета, когато се връщах, той беше тук, сякаш никога не съм заминавал. Видеше ли ме, се усмихваше и тръгваме заедно, един до друг, по ниви и потоци, и говорехме за всичко. — Въздъхна дълбоко и прекара ръка през косата си.

— Иън… е част от мен, която остана тук и никога не си е тръгвала — опитваше се да ми обясни. — Реших, че… трябва да му кажа; не исках да се… откъсна от него. От тук. — Посочи към прозореца, после се обърна към мен. Очите му бяха тъмни в сумрака. — Разбираш ли ме?

— Да — казах тихо. — А Иън разбра ли те?

Сви смутено рамене, сякаш ризата пак му беше отесняла.

— Ами, не знам. Отначало, когато започнах да му разказвам, той само клатеше глава, сякаш не може да повярва, а когато повярва… — Замълча и облиза устни, представях си какво му е струвало това признание насред снега. — Видях, че иска да стане и да крачи напред-назад, но не можеше заради крака. Беше свил юмруци с побеляло лице и все повтаряше: „Ама, как? Проклет да си, Джейми, как му позволи?”

Поклати глава.

— Не помня какво му отвърнах. Или какво каза той. Крещяхме си, само това помня. Исках да го ударя, но не можех заради крака. И той искаше да ме удари, ама не можеше — заради крака. — Изсмя се рязко. — Господи, сигурно сме приличали на двама глупаци: размахват ръце и крещят. Но аз крещях по-дълго и накрая той млъкна и ме изслуша до края. После внезапно вече не можех да продължа; като че ли нямаше смисъл. Седнах на един камък и отпуснах глава на ръцете си. След известно време Иън каза, че трябва да тръгваме. Аз кимнах, изправих се и му помогнах да се качи на коня. Потеглихме и вече мълчахме.

Джейми внезапно осъзна колко силно стиска ръката ми. Разхлаби хватката си, но не я пусна. Въртеше венчалния ми пръстен между палеца и показалеца си.

— Много дълго яздихме — продължи тихо. — По едно време чух някакъв тих звук зад мен и дръпнах юздите да изчакам коня му. И тогава видях, че Иън плаче — безмълвно, сълзите течаха по лицето му. Като видя, че го гледам, тръсна глава, сякаш още ми беше ядосан, но ми подаде ръка. Аз я поех и той я стисна тъй силно, че щеше да ми строши костите. После ме пусна и се прибрахме у дома.

Усещах как напрежението го напуска с края на тази история. „Сполай ти, братко”, беше казал Иън, докато се крепеше на един крак на прага на стаята си.

— Значи всичко е наред? — попитах аз.

— Ще бъде. — Той се отпусна напълно и потъна в пухените възглавници. Аз се плъзнах под юргана до него и се залепих дo тялото му. Гледахме как снегът се сипе и съска тихо по стъклото.

— Радвам се, че се прибрахте живи и здрави — казах аз.

Утрото ни посрещна пак сиво. Джейми, вече облечен, стоеше до прозореца.

— Събуди ли се, сасенак? — попита той, когато видя да надигам глава от възглавницата. — Това е добре. Донесъл съм ти подарък.

Посегна към спорана си и извади няколко медни монети, две-три камъчета, къса пръчка, увита с корда, смачкано писмо и оплетени панделки за коса.

— Панделки? Благодаря ти, много са хубави.

— Не са за теб — каза, докато разплиташе смръщен сините панделки от къртичото краче, което носеше като талисман срещу ревматизъм. — Те са за Маги. — Огледа с присвити очи камъчетата на дланта си и, за мое удивление, взе едно и го облиза.

— Не, не е това. — Зарови пак в спорана си.

— Какво правиш, по дяволите? — възкликнах аз, заинтригувана от това представление. Той не отговори, а извади още шепа камъчета, помирисваше ги и ги прехвърляше, докато не остана само едно. Облиза го, за по-сигурно, после го пусна усмихнат в дланта ми.

— Кехлибар — рече доволен, докато побутвах с пръст назъбената буца. Беше топла и аз почти несъзнателно я стиснах в дланта си.