Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Трябва да се полира, разбира се — обясни ми той. — Мисля, че ще стане много хубава огърлица. — Изчерви се леко. — Това е… ами, това е подарък за първата ни годишнина. Като го видях, си спомних за кехлибара, който Хю Мънро ти даде на сватбата.

— Още го пазя — казах тихо. Галех странната малка бучка вкаменена дървесна смола. В кехлибара от Хю, отрязан от едната страна и полиран като малко прозорче, имаше водно конче, застинало завинаги във вечния си полет. Пазех го в сандъчето с лекарствата, най-мощния от всичките ми талисмани.

Подарък за първата ни годишнина. Бяхме се оженили през юни, разбира се, а не през декември, но на датата на годишнината Джейми беше в Бастилията, а аз… аз бях в ръцете на краля на Франция. Не беше време за честване на брачни годишнини.

— Наближава Хогманай [3]— каза Джейми, загледан през прозореца към мекия сняг, който покриваше нивите на Лалиброх. — Хубаво време за начало.

— И аз така мисля. — Отидох до него и го прегърнах през кръста. Останахме така, без да говорим, докато не видях другите малки жълтеникави камъчета, които беше извадил от спорана си.

— А какви са тези, Джейми?

— О, тези ли? Това са медени топчета, сасенак. — Вдигна едно и го посмачка с пръсти. — Госпожа Гибсън от селото ми ги даде. Много са хубави, макар че са прашасали малко в спорана. — Вдигна ръка към мен и се усмихна. — Искаш ли?

2 Препратка към Библията. Когато Господ пита Каин къде е брат му Авел, Каин отвръща: „Не зная, не съм пазач на брата си”. Битие 4:9 — Бел. прев.

3Шотландски празник, с който се изпраща старата година и се посреща новата. — Бел. прев.

Не знаех какво — или колко — Иън беше разказал на Джени за случилото се между него и Джейми в снега. Тя се държеше с брат си както винаги, делово и яростно, с лека заядлива и обичлива нотка. Вече я познавах достатъчно обаче и знаех, че една от най-големите ѝ дарби е способността да вижда нещата съвсем ясно, а после да гледа право през тях, все едно ги няма.

В чувствата и отношенията между четирима ни имаше някаква динамика, която след месеци утихна в модел на солидна сила, основана на приятелство и скрепвана от общата работа. Взаимното уважение и доверие бяха необходимост; трябваше да се свършат много неща.

С напредването на бременността на Джени, аз поемах все повече от домакинските задължения, а тя все повече разчиташе на мен. Никога не бих се опитала да узурпирам мястото ѝ, тя беше стълбът на това домакинство след смъртта на майка ѝ и слугите и арендаторите се обръщаха най-често към нея. Все пак започнаха да свикват и с мен, отнасяха се с приятелско уважение, което понякога граничеше с приемане, а понякога — със страхопочитание.

Пролетта започна със саденето на огромно количество картофи; тъй като почти половината от наличната земя беше отделена за новата култура — решение, потвърдено само след седмици, когато буря съсипа ново покълналия ечемик.

Картофените растения, които пълзяха ниско и упорито, оцеляха.

Второто събитие през пролетта беше раждането на втората дъщеря на Джени и Иън — Катрин Мери. Един ден Джени се оплака от болки в гърба и отиде да си легне. Не след дълго стана ясно какво всъщност се случва и Джейми веднага хукна да доведе госпожа Мартинс, акушерката. Те пристигнаха тъкмо навреме, за да пийнат чаша вино по случая и да послушат рева на новороденото, който огласяваше цялата къща.

И така, с напълването и раззеленяването на годината аз също разцъфвах и последните ми рани заздравяха от обичта и труда.

Писмата не идваха редовно; понякога поща идваше веднъж седмично, друг път нямаше нищо по цял месец и повече. Като се имаше предвид какво разстояние трябваше да прекоси куриерът, за да доставя поща на планинците, аз се изумявах, че изобщо идват писма.

Днес обаче дойде голям пакет с писма и книги, опакован в намаслен пергамент и завързан с канап. Джени изпрати куриера да хапне в кухнята, развърза внимателно канапа и спестовно го прибра в джоба си. Прелисти малката купчинка писма и отдели един привлекателен на вид пакет от Париж.

— Писмо за Иън, сигурно сметка за семената. И едно от леля Йокаста. О, чудесно, нямаме вест от нея от месеци. Мислех, че може да е болна, но явно успява да държи перото…

Писмо, адресирано с дързък почерк, отиде на купчинката за Джейми, следвано от писъмце от една от омъжените дъщери на леля Йокаста. После друго за Иън, от Единбург, едно за Джейми от Джаред — разпознах разкрачения и почти нечетлив почерк — и още едно, дебел кремав пакет, подпечатан с герба на Стюартите. Сигурно Чарлс отново се жалваше от трудния живот в Париж и от мъките на несподелената любов. Това поне изглеждаше кратко; той обикновено изписваше няколко страници, за да излее душата си пред „скъпия Джеймс” с неграмотен патос, който, ако не друго, показваше, че не ползва услугите на личен секретар.