Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Бракът ли ти омръзна? — попита сговорчиво. — Няма ли да е по-лесно да го заведа в гората и там да го гръмна.

Тя го стрелна със сините си очи над кацата.

— Ако искам някой да умре, Джейми Фрейзър, ще го гръмна сама. И това няма да е Иън.

Той изсумтя и устата му потрепна.

— Така ли? Тогава защо?

Раменете ѝ се движеха в ритъм, всяко движение се сливаше със следващото.

— Защото аз те моля.

Джейми разпери дясната си ръка на коляното си и разсеяно попипа кривия белег, който се спускаше по средния му пръст.

— Опасно е, Джени.

— Знам.

Той поклати бавно глава, все още вгледан в ръката си. Тя беше заздравяла и той си служеше с нея, но скованият безименен пръст и грубият белег ѝ придаваха странно разкривен вид.

— Мислиш си, че знаеш.

— Знам, Джейми.

Той вдигна глава. Изглеждаше нетърпелив, но се опитваше да я вразуми.

— Да, сигурно Иън ти е разказвал за битките във Франция, но ти нямаш представа какво е всъщност. Сестро, това не ти е да подкарваш добитък. Това е война и тази ще е много кървава. Това е…

Бъркалката удари стената на кацата с трясък.

— Не ми казвай, че не знам какво е! — озвери се Джени. — Чувала съм, така ли? А според теб кой се грижи за Иън, когато се прибра с половин крак и треска, която едва не го уби?

Тя плесна с ръка по пейката. Нервите я предадоха.

— Не знам ли? Аз ли не знам? Аз вадих личинките от отрязания му крак, защото собствената му майка не можа да го направи! Аз държах горещия нож до крака му, за да запечатам раната! Аз усещах миризмата на изгорената плът, като на печено прасе, и аз го слушах как крещи! И ти смееш да ми казваш… че не… ЗНАМ какво е!

Сълзи от гняв потекоха по бузите ѝ. Тя ги избърса и посегна към джоба си за кърпичка.

Джейми стана, беше стиснал устни. Извади кърпа от ръкава си и ѝ я подаде. Знаеше, че не бива да се опитва да я успокоява. Гледа я известно време как си бърше яростно очите и носа.

— Е, добре тогава, знаеш — каза той. — И все пак искаш да го взема с мен?

— Искам. — Издуха си носа, избърса го рязко и пъхна кърпата в джоба си. — Той много добре знае, че е сакат, Джейми. Знае го много добре. И все пак може да се справи. Нали ще е на кон; няма да ходи.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Въпросът не е дали ще се справи. Човек прави това, което смята, че е длъжен да стори — а защо ти мислиш, че трябва да дойде?

Овладяна, тя извади бъркалката от кацата и я изтърси. От нея се поръсиха кафяви капки.

— Той не те е питал, нали? Не те е питал дали ще имаш нужда от него?

— Не.

Тя заби бъркалката в кацата и продължи работата си.

— Той мисли, че няма да го искаш, защото е сакат и няма да има полза от него. — Погледна брат си. — Ти познаваш стария Иън, Джейми. Сега е друг.

Той кимна неохотно и пак седна на ведрото.

— Да. Но това може да се очаква, а и той се справя добре. — Погледна сестра си и се усмихна. — Той е щастлив с теб, Джени. С теб и децата.

Тя кимна и черните къдрици подскочиха.

— Така е — рече тихо. — Защото за мен още е цял мъж и винаги ще бъде. — Погледна брат си право в очите. — Но ако смята, че за теб е безполезен, вече няма да е цял мъж в своите очи и точно затова те моля да го вземеш.

Джейми преплете пръсти, облегнал лакти на коленете си. Опря брадичка на кокалчетата си.

— Няма да е като във Франция — каза тихо. — Там рискуваш само живота си в битката. Тук… — поколеба се и продължи: — Джени, това е измяна. Ако нещата се объркат, онези, които са последвали Стюартите, ще свършат на ешафода.

Тя пребледня още повече, но не забави движенията си.

— Аз нямам избор — продължи той, без да откъсва очи от нея. — Но би ли рискувала и двама ни? Искаш ли и Иън да гледа от бесилото огъня, в който ще хвърлят червата му? Ще рискуваш ли да отгледаш децата си без баща, за да спасиш гордостта му? — Беше пребледнял почти колкото нея и лицето му се белееше в мрака на бараката.

Сега движенията на бъркалката се забавиха, лишени от яростта, но гласът ѝ още бе изпълнен с решителност, когато каза:

— Ще имам или цял мъж, или никакъв.

Джейми постоя неподвижно още известно време и се взираше в сведената глава на сестра си.

— Добре — каза тихо накрая. Тя не го погледна, нито забави движенията си, но бялата забрадка се наклони леко към него.

Той въздъхна рязко, стана и се обърна към мен.

— Да се махаме оттук, сасенак. Господи, сигурно наистина се напих!

— Защо си мислиш, че можеш да ми нареждаш? — Вената на слепоочието на Иън пулсираше силно. Джени стисна по-здраво ръката ми.