Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Джейми?

— Да? — Отговорът дойде веднага. Знаех, че не е заспал, макар че лежеше неподвижно като изсечена върху надгробен камък фигура. В стаята се изливаше лунна светлина и аз виждах лицето му, когато се надигнах на лакът. Той се взираше нагоре, сякаш гледаше отвъд гредите, чак до нощното небе и звездите.

— Няма да се опиташ да ме оставиш тук, нали? — Нямаше да ми хрумне да го попитам, ако не беше сцената с Иън тази вечер. Защото когато стана ясно, че Иън остава, Джейми седна с него да се разберат кой ще тръгне да се бие за принца и кой ще остане да се грижи за животните, пасищата и за Лалиброх.

Знаех, че това са трудни решения, макар че той съвсем спокойно обсъждаше с Иън дали ковачът Рос ще може да тръгне. Решиха, че ще може, макар че ще трябва да поправи плуговете преди това. Дали Джоузеф Фрейзър Кирби може да тръгне? Решиха, че не бива, защото хранеше не само своето семейство, но и това на овдовялата си сестра. Брендан, най-големият му син, беше на девет и не можеше да отмени баща си.

Това беше изключително деликатно планиране. Колко мъже трябва да тръгнат, за да могат да окажат някакво влияние върху изхода на битката? Защото Джени беше права, Джейми вече нямаше избор — освен да помогне на Чарлс Стюарт да победи. А за тази цел трябваше да събере възможно най-много мъже и оръжия.

Но от другата страна бях аз и моето ужасно знание — и липсата му. Бяхме успели да попречим на Чарлс Стюарт да се сдобие с пари за въстанието; и все пак Хубавият принц, безразсъден и глупав, беше решил да поиска наследството си, дори вече беше в Гленфинан и обединяваше тамошните кланове. От следващо писмо от Джаред разбрахме, че Чарлс е преминал Ламанша с две малки фрегати, осигурени от някой си Антоан Уолш, бивш търговец на роби, който явно беше надушил възможност. По всичко личеше, че е сметнал начинанието на Чарлс за по-малко рисково от един курс с роби и че вижда шанс да си върне инвестицията. Едната фрегата беше причакана от англичаните; другата успяла да стигне до остров Ерискей.

Чарлс беше слязъл на сушата само със седмина придружители, сред които собственик на малка банка на име Иниъс Макдоналд. Неспособен да финансира цялата експедиция, Макдоналд беше осигурил средства за известно количество мечове, които представляваха цялото въоръжение на Чарлс. Джаред звучеше едновременно възхитен и ужасен от безразсъдството на това начинание, но като верен якобит, той правеше всичко възможно да преглътне съмненията си.

И така, дотук Чарлс беше успял. От слуховете сред планинците научихме, че след Ерискей е отишъл в Гленфинан, където чакал, в компанията на няколко големи каси бренди, клановете да откликнат на призива му. След няколко напрегнати часа триста души от клана Камерън се спуснали към дефилето от стръмните зелени хълмове, предвождани не от вожда си, който бил далеч от дома, а от сестра му, Джени Камерън.

Камерън били първите, но след тях дошли още, както обещавало Съглашението.

Ако Чарлс все пак се беше устремил към пълното бедствие въпреки всичките ни усилия, тогава колко хора от Лалиброх можеха да бъдат пощадени, като останат у дома, за да спасят нещо след катастрофата?

Самият Иън щеше да остане; това поне беше сигурно и донякъде повдигаше духа на Джейми. Но другите — шейсетте семейства, които живееха в Лалиброх? Докато избираха кой да тръгне и кой да остане, те сякаш посочваха кой да умре. Бях виждала командири и преди; мъже, които войната принуждаваше да взимат подобни решения и знаех какво им коства.

Джейми го стори, нямаше избор, но по два въпроса остана непреклонен. На война нямаше да тръгне нито една жена и нито едно момче под осемнайсет години. Иън беше леко изненадан от това. Макар че повечето съпруги с малки деца обикновено оставаха, сред планинците не беше необичайно жените да следват мъжете си в битка, готвеха им и се грижеха за тях, споделяха с тях армейските дажби. А момчетата, които се смятаха за мъже още на четиринайсет, щяха да са страшно унизени, че са изключени от войската. Джейми обаче издаде тази заповед с категоричен тон и след миг колебание Иън просто кимна и я записа.

Не исках да го питам в присъствието на Иън и Джени дали забраната важи и за мен. Защото, дори да важеше, аз щях да тръгна с него и нищо нямаше да ме спре.

— Да те оставя тук? — попита той и устата му се изви в крива усмивка. — Ама има ли такава възможност?

— Не — сгуших се с облекчение до него. — Няма, но реших, че може би го обмисляш.