Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Тя се залюля нежно напред-назад и малката ръка, която стискаше зелената коприна на халата ѝ, започна да се отпуска.

— Ражда се дъщеря и синът, който е могла да бъде, вече е мъртъв — каза тихо. — Хубавото дете на гърдите ти убива хубавото дете, което си си мислила, че носиш. И ти плачеш за непознатото, за отишлото си, докато не опознаеш детето, което имаш, и тогава то вече не може да е друго, освен каквото е, а ти се изпълваш единствено с радост. Но дотогава често плачеш.

— А мъжете… — казах аз, като мислех за Джейми, който шепне тайните си на едно дете.

— Да. Те прегръщат децата си и усещат всичко, което може да бъде, и това, което никога няма да е. Но те не плачат така лесно за неща, които не познават.

Шотландия, септември 1745

Четири дни поход ни отведоха на билото на хълм близо до Калдер. Пред нас се простираше огромно поле, но устроихме лагера под заслона на дърветата горе. Две поточета се спускаха по покрития с мъх скален склон и студената вода на ранната есен караше всичко да изглежда повече като пикник, отколкото като военен поход. Но беше седемнайсети септември и ако оскъдните ми знания за историята на якобитите бяха верни, войната щеше да започне до дни.

— Кажи ми го пак, сасенак — все настояваше Джейми, докато яздехме по лъкатушни пътеки и прашни пътища. Аз яздех Донас, а Джейми вървеше до мен, но понякога слизах при него, за да разговаряме по-лесно. С Донас бяхме постигнали известно разбирателство, но той беше кон, който изискваше цялото ти внимание по време на езда; беше твърде склонен да събори от гърба си невнимателния ездач, като мине под ниски клони, например.

— Нали вече ти казах, не знам много. В историческите книги е написано много малко за това, а и тогава не му обърнах достатъчно внимание. Мога да ти кажа само, че е имало битка — ще има битка — близо до град Престън, затова се нарича Битката при Престънпанс, макар че шотландците я наричали — наричат — Битката за Гладсмюир, защото имало старо пророчество, че завърналият се крал ще победи при Гладсмюир. Само Господ знае къде е истинският Гладсмюир, ако изобщо има такъв.

— Да, и?

Сбърчих чело, опитвах да си спомня всичко. Представях си малката парцалива кафява книга „История на Англия за деца”, която четях под потрепващия пламък на керосиновата лампа в кирпичена колиба някъде в Персия. Мислено прелиствах страниците, но си спомнях само раздела от две страници, които авторът беше посветил на якобитското въстание, известно на историците като Въстанието от 1745 година. И на тези две страници имаше само един параграф за битката, която ни предстоеше.

— Шотландците побеждават — казах аз.

— Е, това е важното — съгласи се той малко саркастично, — но щеше да е от полза, ако знаехме повечко.

— Ако искаш пророчество, трябваше да си доведеш врачка — сопнах се аз, после омекнах. — Извинявай. Просто не знам нищо повече и това е много вбесяващо.

— Да, така е. — Хвана ръката ми и се усмихна. — Не се тревожи, сасенак. Не можеш да кажеш повече, отколкото знаеш, ама ми го повтори още веднъж.

— Добре. — Стиснах ръката му. — Това била знаменателна победа — започнах да чета от мислената страница, — защото якобитите се изправили пред много по-многочислен враг. Те изненадали армията на генерал Коуп призори — нападнали още с изгрева на слънцето, сигурна съм — и станала суматоха. Англичаните дали стотици жертви, а якобитите съвсем малко, само трийсет мъже. Само трийсет мъже били убити.

Джейми се озърна назад към върволицата мъже от Лалиброх, която се проточваше по пътя. Те разговаряха и пееха. Трийсет мъже, толкова беше довел от Лалиброх. На него числото не му изглеждаше малко, но аз бях виждала бойните полета в Елзас и Лотарингия и акрите ливади, превърнати в кални костници за хилядите избити.

— Е, общо взето — казах почти извинително. — Опасявам се, че от историческа гледна точка… това число е незначително.

— Незначително. О, да.

— Съжалявам.

— Не си виновна ти, сасенак.

Все пак някак се чувствах виновна.

След вечеря мъжете седяха около огъня, лениво наслаждавайки се на ситите си стомаси, разказваха си истории и се чешеха. Чесането беше станало епидемия; при липсата на хигиена въшките бяха толкова обичайно нещо, че мъжете ги вадеха от гънките на наметалата си и ги хвърляха небрежно в огъня. Те пламваха за миг, просто поредните искри, и изчезваха.