Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Един младеж на име Кинкейд — всъщност се казваше Алегзандър, но имаше толкова много Алегзандровци, че накрая започнаха да ги наричат по прякори или презиме — беше измъчван особено много от въшките тази вечер. Той зарови яростно под мишницата си, в къдравата си тъмна коса, а после — след като провери дали го гледам — посегна към чатала си.

— Хапят ли те, момче? — подсмихна се съчувствено Рос.

— Да, проклетите гадини ме изядоха жив.

— Отърви се от космите около чепа си, момче — каза Уолъс Фрейзър и се почеса съчувствено. — Мъка ми е да те гледам.

— Не знаеш ли как да се отървеш от гадините? — попита киселият Макклъри и когато Кинкейд поклати глава, той се наведе и внимателно извади една горяща пръчка от огъня.

— Вдигни си килта, момче, ще ги опуша — нареди той и сред мъжете настана голяма веселба.

— Проклет селяк! — изръмжа Мърто. — Нищо не ти разбира главата.

— А твоята разбира ли? — вдигна скептично гъстите си вежди Уолъс и сбърчи потъмнялата кожа на оплешивяващото си чело.

- Да. — Извади със замах кинжала си. — Момчето вече е войник, нека го направи по войнишки.

Кинкейд го гледаше наивно и с надежда.

— Как?

— Много лесно. Взимаш си ножа, вдигаш килта и си бръснеш чатала. — Вдигна предупредително кинжала си. — Ама само половината.

— Половината? Ами… — Кинкейд го гледаше със съмнение, но го слушаше внимателно. Виждах как другите се хилят в очакване.

— Тогаз… — Мърто посочи към Сорли и пръчката му. — Тогаз, момче, подпалваш другата половина и когато гадините се разбягат, ги пронизваш с ножа.

Кинкейд пламна така, че се видя дори на светлината на огъня. Мъжете избухнаха в смях. Последва яка блъсканица, докато двама се преструваха, че се опитват да си подпалят оная работа и размахваха запалени пръчки. Точно когато положението започна да излиза от контрол и явно щеше да доведе до истински юмруци, Джейми се върна, след като беше спънал конете. Пристъпи в кръга и хвърли една глинена бутилка на Кинкейд. Друга хвърли на Мърто и блъскането спря.

— Вие сте глупаци — обяви Джейми. — Вторият най-добър начин да се отървеш от въшките е да ги залееш с уиски и да ги напиеш. Когато заспят, се изправяш и те падат на земята.

— Вторият значи? — обади се Рос. — И кой е най-добрият, сър, ако мога да попитам?

Джейми огледа усмихнат мъжете, като родител, който се забавлява от лудориите на децата си.

— Ами, даваш на жена си да ги изпощи една по една. — Поклони ми се с вдигната вежда. — Ако благоволите, мадам?

Макар и изречено като шега, индивидуалното отстраняване наистина беше единственият начин да се отървеш от въшките. Аз решех косата си с много ситен гребен сутрин и вечер и я миех с бял равнец, щом спирахме някъде до вода, и засега бях избегнала сериозно заразяване. Но съзнавах, че няма да ми се размине, ако Джейми се напълни с въшки, затова прилагах същото лечение и на него, когато успеех да го накарам да седи кротко.

— Маймуните го правят постоянно — отбелязах аз, докато внимателно вадех осилите от червената му грива. — Но мисля, че те ядат плодовете на труда си.

— Ами не се стеснявай, сасенак, хапни си — отвърна той. Сви леко рамене от удоволствие, докато гребенът минаваше през гъстите лъскави кичури. Огънят изпълваше ръцете ми с каскади от искри и златни петна. — Хм… Не съм вярвал, че е толкова хубаво да има кой да ти реши косата.

— Почакай да минем нататък — казах аз и го сръчках. — Макар че се изкушавам да последвам съвета на Мърто.

— Докоснеш ли чепа ми с пламнала пръчка, ще получиш същото — заплаши ме той. — Какви били оскубаните дами според Луиз дьо ла Тур?

— Еротични. — Наведох се напред и захапах леко ухото му.

— Мммм…

— Е, вкусове всякакви. Chacun a son gout. [4]

- Глупав френски израз.

— Нима не е така?

Прекъсна ни силно ръмжене. Оставих гребена и се вгледах внимателно в тъмните дървета.

— Или има мечки, или… а ти защо не яде?

— Бях зает с конете — отвърна той. — Едно пони си беше сцепило копитото и трябваше да го наложа с лечебна трева. А и не ми се яде, като приказваш за ядене на въшки.

— Каква трева сложи на копитото? — попитах аз.

— Най-различни; понякога помага прясна фъшкия. Аз сложих сдъвкани листа от глушина, смесени с мед.

Самарите ни бяха оставени до нашия огън, близо до малката поляна, където мъжете бяха вдигнали палатката ми. Макар да исках да спя под звездите като тях, все пак бях благодарна за усамотението, което ми осигуряваше тя. А както Мърто изтъкна с обичайната си прямота, когато му благодарих за помощта, палатката не била само за мое удобство.