Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Джейми лежеше от другата ѝ страна, беше заровил лице във възглавницата. Отвори едно ясносиньо като утринното небе око.

— Добро утро, сасенак — рече тихо, за да не я събуди. Усмихна ми се, когато седнах в леглото. — Много бяхте сладки, заспали нос до нос.

Прокарах ръка през оплетената си коса и се усмихнах на вирнатото дупе на Кити.

— Така сигурно не ѝ е много удобно — отбелязах. — Но щом още спи, значи всичко е наред. Докога стоя с нея снощи? Не съм те чула да лягаш.

Той се прозина и прекара ръка през косата си. Под очите му имаше сенки, но изглеждаше спокоен и доволен.

— Ами, по някое време. Преди да залезе луната. Не исках да будя Джени, затова сложих бебето в леглото между нас и то не помръдна цяла нощ.

Бебето забиваше лакти и колене в дюшека и ровеше в завивките с тихо сумтене. Сигурно вече беше време за сутрешното хранене. Това се потвърди след миг, когато тя надигна глава със затворени очи и нададе хубав писък. Посегнах бързо да я взема.

— Тихо-тихо-тихо — зашепнах ѝ и погалих малкото изпънато гръбче. Станах от леглото и посегнах назад да погаля Джейми по главата. Рошавата му коса беше топла.

— Ще я занеса при Джени. Още е рано, ти поспи.

— Може, сасенак — сбърчи нос той. — Ще се видим на закуска, нали? — Обърна се по гръб, скръсти ръце на гърдите си в любимата си поза за сън и когато с Катрин Мери стигнахме до вратата, той вече дишаше дълбоко.

Бебето се гърчеше силно в ръцете ми, търсеше зърно и пищеше от безсилие, защото не го намираше. В коридора срещнах Джени, която беше изскочила от спалнята си в отговор на плача и навличаше зеления си халат. Подадох ѝ бебето, което размахваше малките си юмручета.

— Тук съм, тук съм, тихо — утешаваше я Джени. Вдигна подканващо вежда към мен, пое детето и се обърна към стаята си.

Последвах я и седнах на разбърканото легло, а тя се настани на столче до огнището да накърми детето. Малката уста веднага захапа зърното и всички се отпуснахме от облекчение при внезапната тишина.

Джени въздъхна. Раменете ѝ се смъкнаха леко, когато млякото потече.

— Така е по-добре, малко прасенце, нали? — Отвори очи и ми се усмихна. — Много мило, че я взехте при вас тази нощ. Спах като мъртвец.

Свих рамене и се усмихнах на майката и детето, отпуснати и доволни. Извивката на бебешката главичка точно повтаряше извивката на гърдата на Джени и от вързопчето в скута ѝ се чуваше тихо сучене.

— Джейми я взе — казах аз. — Той като че ли се разбира много добре с племенницата си. — Пак си спомних как ѝ говореше тихо и плачеше.

Джени кимна.

— Да, помислих си, че ще се утешат взаимно. Той не спи добре тези дни, нали?

— Не — отвърнах тихо. — Има много грижи.

— Сигурно. — Погледна към леглото зад мен. Иън беше станал още призори, за да нагледа животните. Конете, които щяха да тръгнат с мъжете, трябваше да се подковат и да им се намерят оглавници.

— На бебе можеш да говориш — каза тя внезапно — Наистина да му говориш. Можеш да му кажеш всичко, колкото и глупаво да се стори на някой друг, който може да те разбере.

— О, и ти си го чула? — Тя кимна, загледана в бузката на Катрин. Малките тъмни мигли лежаха на светлата кожа, защото беше затворила очи от екстаз.

— Да, но ти не се тревожи — добави и ми се усмихна с нежност. — Не че не може да говори с теб; знае, че може. Но с бебе се говори иначе. То е човек и знаеш, че не си сам, но не разбира думите ти и не се тревожиш какво ще си помисли за теб или как ще се почувства. Можеш да излееш сърцето си, без да си подбираш приказките или да спестяваш нещо — а това е утеха за душата.

Говореше съвсем делово, сякаш това беше всеизвестен факт. Зачудих се дали и тя говори така на детето си. Широката уста, също като на брат ѝ, се изви леко на една страна.

— Така им говориш и преди да се родят — каза тихо. — Ти сигурно знаеш?

Отпуснах ръце на корема си.

— Да, знам.

Тя притисна палец към бузката на детето, за да прекъсне сученето, и с ловко движение вдигна малкото телце, за да го намести под пълната гърда.

— Мислех си, че сигурно затова жените са тъжни след раждане — каза тя, сякаш мислеше на глас. — Говориш им и мислиш за тях, познаваш ги, докато са в теб, представяш си ги. После се раждат и са различни — не както си ги виждала. И ги обичаш, разбира се, и ги опознаваш… но все пак, онова дете, на което си говорила със сърцето си, вече го няма. Нещо като мъка по нероденото дете, макар че роденото е в ръцете ти. — Наведе се и целуна дъщеря си по главата.

— Да — казах аз. — Преди… е просто възможност. Може да е син или дъщеря. Просто дете, хубаво дете. След това се ражда и всичко, което е могло да бъде, си отива, защото то вече е такова каквото е.