Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Бях го виждала веднъж, преди почти трийсет години, когато Франк ме доведе тук на меден месец. Сега и той беше мъртъв, а аз бях довела дъщеря си в Шотландия. Исках Бриана да види Калоден, но нямаше сила на земята, която да ме накара да стъпя отново на онова ужасно поле.

Реших да остана в леглото и да поддържам версията за внезапно неразположение, което ми е попречило да придружа Бриана и Роджър на тази експедиция. Госпожа Томас можеше да се раздрънка, ако станех да обядвам. Надникнах в чекмеджето; още три десертчета и един криминален роман. С малко късмет щях да изкарам с тях целия ден.

Романът се оказа добър, но поривите на засилващия се вятър навън бяха хипнотизиращи, а прегръдката на топлото легло — примамлива. Потънах в спокоен съм, за да сънувам планинци с килтове и мелодичната им реч, която се носи около огъня като жуженето на пчели по полето.

— Каква злобна шишкава физиономия! — Бриана спря да разгледа облечения в червено манекен, който стоеше страховито от едната стена на фоайето в Центъра за посетители на Калоден. Беше висок малко над метър и петдесет, а напудрената перука бе килната войнствено над ниското чело и провисналите розови бузи.

— Е, той е бил шишкав дребосък — съгласи се Роджър, развеселен. — Но добър генерал, поне в сравнение с елегантния си братовчед ей там. — Махна към по-високата фигура на Чарлс Едуард Стюарт от другата страна на фоайето, който се взираше благородно в далечината изпод синята кадифена шапка с бяла кокарда и надменно игнорираше херцог Къмбърланд.

— Наричали са го Били Касапина. — Роджър посочи херцога, който изглеждаше почти невзрачно с белите бричове до коляно и обточения със сърма жакет. — И то с основание. Освен стореното тук — махна към светлозеленото, прихлупено от ниското небе поле навън — хората на Къмбърланд са отговорни за най-ужасния английски терор, виждан някога в Северна Шотландия. Те преследвали из хълмовете оцелелите в битката и опожарявали и плячкосвали всичко по пътя си. Жените и децата обричали на гладна смърт, а мъжете убивали на място — без да питат дали са се били за Чарли. Един от съвременниците на херцога казва за него: „Той създаде пустиня и я нарече мир” — и се опасявам, че херцог Къмбърланд все още е непопулярен по тези места.

Беше истина; кураторът на музея, приятел на Роджър, му бешe казал, че докато към фигурата на принц Чарли се отнасяли с почтително уважение, копчетата на херцога постоянно изчезвали, а самата фигура ставала обект на не една груба шега.

— Една сутрин дошъл рано, включил осветлението и открил автентично шотландско лайно върху корема на Негова Светлост — каза Роджър, като кимна към тантурестата дребна фигура. — Направо си изкарал ангелите.

— Предполагам — прошепна Бриана, която гледаше херцога с вдигнати вежди. — Хората все още ли приемат толкова сериозно това?

— О, да. Шотландците трудно забравят и не са особено склонни да прощават.

— Така ли? — Тя го погледна с любопитство. — Ти шотландец ли си, Роджър? Уейкфийлд не ми звучи шотландско, но така говориш за херцог Къмбърланд… — На устните ѝ се появи лека усмивка и той не разбра дали го дразни, но отговори съвсем сериозно:

— Така е. — Усмихна се. — Шотландец съм. Уейкфийлд не е истинското ми име; Преподобният ми даде името си, когато ме осинови. Той беше чичо на майка ми. Родителите ми загинаха във войната и той ме взе при него. Истинското ми име е Макензи. А що се отнася до херцога на Къмбърланд — кимна към стъклото на витрината, през което ясно се виждаха паметниците по полето Калоден. — Там има една кланова надгробна плоча, на която е изписано името Макензи и под нея лежат много мои предци.

Докосна един златен еполет и го разлюля.

— Не го приемам чак толкова лично, но все пак не съм го забравил. — Подаде ѝ ръка. — Да излезем ли навън?

Навън беше студено, вятърът развяваше двата флага, издигнати на пилони в края на полето. Единият жълт, другият червен — те бележеха местата, където двамата командири бяха стояли зад войниците си в очакване изхода от битката.

— Доста на завет са били — отбеляза сухо Бриана. — Не е имало опасност да ги улучи заблуден куршум.

Роджър забеляза, че тя трепери, и придърпа ръката ѝ под своята, за да я привлече по-близо до себе си. Имаше чувството, че ще се пръсне от внезапния прилив на щастие, но се опита да го прикрие с един исторически монолог:

— Е, така са водили генералите тогава — отзад. Особено Чарли; той избягал толкова бързо след битката, че дори забравил да вземе сребърния си комплект за пикник.