Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Внезапно го споходи видение — фините бели крайници на Клеър Рандал преплетени в забрава около голото, напрегнато тяло на червенокос мъж; двете тела са влажни от дъжда и покрити със смачкана трева, гърчат се в екстаз сред камъните. Видението беше така шокиращо с детайлността си, че той се разтрепери и по гърдите му започна да се стича пот, която потъваше в димящата вода.

Господи! Как щеше да погледне Клеър Рандал в очите следващия път? Какво щеше да каже на Бриана? „Да сте чели хубави книги напоследък?” „Да сте гледали хубави филми?” „Знаете ли, че сте незаконородена?”

Разтърси глава в опит да я прочисти. Всъщност нямаше представа какво ще прави. Ситуацията беше пълна каша. Не искаше да взима участие в нея и все пак го направи. Харесваше Клеър Рандал; харесваше и Бриана Рандал — честно казано, дори нещо повече. Искаше да я защити и да ѝ спести всяка болка. И все пак като че ли нямаше как да го стори. Можеше само да си държи устата затворена, докато Клеър Рандал направи каквото е решила. А след това щеше да е там, за да събере парчетата.

Чудех се колко малки чайни има в Инвърнес. Главната улица беше опасана от кафенета и магазини за туристите, докъдето поглед стигаше. Някога кралица Виктория беше направила Северна Шотландия безопасна за туристите, като ѝ бе дала кралското си одобрение, и туристите се стичаха на север във все по-нарастващи количества. Шотландците, несвикнали да получават от Юга друго освен въоръжени нападения и политическа намеса, бяха отвърнали великолепно на предизвикателството.

Не можеше да изминеш и няколко крачки по главната улица на всяко северношотландско градче, без да видиш магазин, който продава маслени бисквити, единбургски бонбони, носни кърпички с избродиран магарешки бодил, малки гайди, кланови брошки от алуминий, ножове за писма във формата на клеймор, портмоненца за монети във формата на гайди (някои дори с анатомично вярно изображение на „шотландец” отдолу), и зашеметяващ асортимент от фалшиви кланови вълнени платове, от които бяха направени всевъзможни артикули — шапки, шалчета, салфетки, чак до един ужасно жълт десен „Бюканън”, от който бяха измайсторени найлонови слипове.

Докато гледах асортимента от кърпи, щамповани с безумно неточно изображение на чудовището от Jlox Нес и надпис „За доброто старо време”, си помислих, че Виктория има много за какво да отговаря.

Бриана бродеше бавно по тясната пътечка в магазина, наклонила глава назад и загледана с изумление в изобилието артикули, които висяха от гредите на тавана.

— Според теб истински ли са? — попита тя, сочейки едни еленови рога, които стърчаха любопитно сред гората от пищялки на гайди.

— Рогата ли? О, да. Не мога да си представя, че пластмасовата индустрия би постигнала такова съвършенство — отвърнах аз. — Освен това виж им цената. Всичко над сто паунда вероятно е истинско.

Бриана отвори широко очи и сведе глава.

— Господи! Мисля да взема на Джейн кариран плат за пола.

— Качественият вълнен плат няма да е по-евтин — отвърнах сухо, — но ще го качим по-лесно на самолета. Тогава да отидем в магазина за шотландски платове; там са най-качествените.

Беше започнало да вали — разбира се — и ние пъхнахме хартиените пакети под дъждобраните, които предвидливо бях настояла да облечем. Бриана внезапно изсумтя от изумление.

— Нищо чудно, че шотландец е изобретил дъждобраните — добави тя, като гледаше водата, която се стичаше от тентата над нас. — Тук постоянно ли вали?

— Почти — отвърнах аз, взирах се през пороя към движението по улицата. — Макар че според мен изобретателят им господин Макинтош е бил доста изнежен; повечето шотландци, които познавах, бяха безразлични към дъжда. — Прехапах внезапно устна, но Бриана не забеляза това неволно изпускане; тя гледаше дълбоката до глезените вода, която течеше в канавката.

— Знаеш ли, мамо, по-добре да идем до пешеходната пътека. Няма да прегазим оттук.

Кимнах в съгласие и я последвах нагоре по улицата. Сърцето ми бумтеше от адреналина под несигурното прикритие на дъждобрана. Кога ще го преодолееш най-сетне? — питаше умът ми. — Не можеш вечно да си мериш думите и да преглъщаш половината от тях? Защо просто не ù кажеш?

Още не, казах си. Не съм страхливка — или пък съм, няма значение. Но не е дошло времето. Исках тя да види първо Шотландия. Не тази Шотландия — с магазини, които предлагат карирани детски ботушки, — а истинската. И Калоден. Най-вече исках да мога да ѝ разкажа края на историята. А за това ми беше нужен Роджър Уейкфийлд.