Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Точно когато си помислих за него, зърнах яркооранжевия покрив на един очукан морис на паркинга вляво — сияеше като светофар сред влажната мъгла.

Бриана също го беше видяла — надали в Инвърнес имаше много коли с този конкретен цвят и в това жалко състояние — и го посочи:

— Виж, мамо, това не е ли колата на Роджър Уейкфийлд?

— Да, май е тя. — Вдясно имаше кафене, от което се носеше аромат на прясно изпечени кифлички, на препечен хляб и кафе, която се смесваше с миризмата на дъжда. Хванах Бриана за ръката и я издърпах в кафенето.

— Мисля, че огладнях — обясних аз. — Да пийнем малко какао с бисквити.

Все още достатъчно дете, за да бъде изкушена с шоколад, и достатъчно млада, за да е готова да яде по всяко време, тя не възрази, а веднага седна и взе зеления, окапан с чай лист, който изпълняваше ролята на меню.

Всъщност не исках какао, но имах нужда от малко време да помисля. На бетонната стена на паркинга имаше голяма табела с надпис „Само за гарата”, следван от разнообразни заплахи с по-ситен шрифт, които обясняваха какво ще се случи с превозните средства на хората, които са паркирали, без да възнамеряват да пътуват с влак. Роджър или знаеше нещо повече за порядките в Инвърнес от мен, или наистина беше хванал влака. Можеше да се е отправил накъде ли не, но все пак Единбург и Лондон бяха най-вероятните дестинации. Очевидно скъпото момче приемаше проучването сериозно.

Ние също бяхме дошли с влак от Единбург. Опитах да си спомня разписанието му, но не успях.

— Дали Роджър ще се върне с вечерния влак? — попита Бри в такъв неочакван синхрон с мислите ми, че едва не се задавих с какаото. Фактът, че мисли кога ще се появи Роджър, ме накара да се запитам доколко всъщност е впечатлена от младия господин Уейкфийлд.

Явно доста.

— Ами, мислех си — рече тя небрежно, — че може би трябва да му купим нещо, така и така сме на пазар. Като благодарност за работата, която върши за теб?

— Хубава идея — отвърнах развеселена. — Според теб какво ще му хареса?

Тя се смръщи на какаото си, сякаш търсеше вдъхновение.

— Не знам. Нещо хубаво; по този проект май има много работа. — Внезапно ме погледна с вдигнати вежди. — Защо помоли него? Има фирми, които могат да издирят хора от осемнайсети век. Генеалогии и тем подобни. Татко винаги използваше „Скот-Сърч”, ако му трябваше генеалогия и нямаше време да я направи сам.

— Да, знам — отвърнах и поех дълбоко дъх. Бяхме на несигурна почва. — Този проект беше нещо специално за… за баща ти. Той би искал Роджър Уейкфийлд да го направи.

— О… — Тя замълча, гледаше как дъждът покрива с бисери витрината на кафенето.

— Татко липсва ли ти? — попита внезапно, заровила нос в чашата си и премрежила очи, за да не ме поглежда.

— Да. — Прокарах пръст по ръба на моята чаша и обърсах капчица какао. — Невинаги се разбирахме, знаеш го, но… да. Уважавахме се; това е достатъчно. И много се харесвахме, въпреки всичко. Да, той ми липсва.

Тя кимна мълчаливо, хвана ръката ми и я стисна леко. Свих пръсти около нейните — дълги и топли, и поседяхме така свързани, отпиващи какао в тишината.

— Знаеш ли — казах накрая и отблъснах стола си със скърцане на метал по линолеума. — Забравих нещо. Трябваше да изпратя писмо до болницата. Мислех да го направя по пътя към града, но забравих. Ако побързам, може да хвана последната поща. Защо не отидеш до магазина за платове — той е наблизо, малко по-надолу от другата страна на улицата, — а аз ще те настигна, след като отскоча до пощата?

Бри изглеждаше изненадана, но кимна с готовност.

— Добре. Но пощата не е ли далече? Ще подгизнеш.

— Няма проблем. Ще взема такси. — Оставих една банкнота на масата за сметката и отново облякох дъждобрана.

В повечето големи градове при дъжд обичайната реакция на таксиметровите шофьори е да изчезнат безследно, все едно са водоразтворими. В Инвърнес обаче подобно поведение би довело до бързото им окончателно изчезване. Извървях по-малко от пресечка, преди да открия две тантурести черни таксита пред един хотел, и се плъзнах в топлия, ухаещ на тютюн и уютно познат интериор. Освен че са по-удобни и има повече място за краката, британските таксита миришат различно от американските; едно от малките неща, които не осъзнавах, че са ми липсвали през последните двайсет години.

— Номер шейсет и четири? Туй е старо имение, нъл тъй? — Въпреки парното в колата, шофьорът се беше увил до ушите с шал, беше облечен с дебело сако, а кепе пазеше темето му от набезите на случайни течения. Съвременните шотландци бяха станали доста изнежени; нищо общо с коравите планинци, които спяха в сеното само по риза и поличка. От друга страна, и аз не горях от желание да спя в сено с мокра поличка. Кимнах на шофьора и потеглихме с плисък.