Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Чувствах се малко подмолна, като се промъквах така, за да разпитам икономката на Роджър в негово отсъствие и заблудих Бри. Но трудно щях да обясня и на двамата какво всъщност правя. Още не бях решила напълно как или кога ще им кажа каквото трябваше да им кажа, но знаех, че моментът не е настъпил.

Пръстите ми посегнаха към вътрешния джоб на дъждобрана и напипаха шумолящия плик от „Скот-Сърч”. Не обръщах голямо внимание на работата на Франк, но знаех за тази фирма, в която работеха неколцина професионални изследователи, специализирани в шотландска генеалогия. Не бешe място, където ще ти нарисуват фамилно дърво, доказващо роднинската ти връзка с Робърт I Брус, и да приключат с въпроса.

Те бяха направили изчерпателно и дискретно проучване на Роджър Уейкфийлд. Знаех кои са родителите и предците му седем-осем поколения назад. Това, което не знаех, е от какво тесто е замесен. Но времето щеше да покаже.

Платих на шофьора и зацапах по наводнената пътека към стълбите на старата къща на свещеника. На верандата беше сухо и имах възможността да изтръскам дъждобрана си, преди вратата да се отвори в отговор на позвъняването ми.

Фиона ми се усмихна приветливо; тя имаше кръгло, ведро личице, чието естествено изражение беше усмивката. Беше облечена с джинси и престилка с къдрички, от която лъхаше на лимонов полир и прясно изпечен сладкиш.

— О, госпожо Рандал! — възкликна тя. — Мога ли да ви услужа с нещо?

— Мисля, че ще можеш, Фиона — отвърнах аз. — Искам да поговорим за баба ти.

— Сигурна ли си, че си добре, мамо? Мога да се обадя на Роджър и да го помоля да идем утре, ако искаш да остана с теб. — Бриана стоеше на прага на спалнята в пансиона със смръщено от тревога чело. Беше се облякла за дълъг преход, с ботуши, джинси и пуловер, но бе добавила яркия оранжево-син копринен шал, който Франк ѝ купи от Париж точно преди да почине, преди две години.

— С цвета на очите ти, малка красавице — беше казал той, докато намяташе шала на раменете ѝ. — Оранжево. — Това беше тяхна шега, за „малката красавица”, тъй като Бри надмина скромните един и седемдесет и пет на Франк още на петнайсет години. Той обаче я наричаше така от бебе и нежността на старото обръщение се застоя над тях, когато Франк посегна нагоре да докосне върха на носа ѝ.

Шалът — синята част — наистина беше с цвета на очите ѝ; цвят на шотландско езеро, летни небеса и мъгливосиньото на далечни планини. Знаех, че тя го обича, и затова преразгледах оценката си на интереса ѝ към Роджър Уейкфийлд, която се качи с няколко пункта.

— Не, ще се оправя — уверих я. Посочих към нощното шкафче, на което стоеше малък чайник, покрит с плетена покривчица, и посребрена кошничка за препечени филийки, която ги поддържаше хрупкави и студени. — Госпожа Томас ми донесе чай и препечени филийки; вероятно ще мога да хапна малко по-късно. — Надявах се да не чува къркоренето на празния ми стомах под завивките, който изразяваше възмущението си при тази перспектива.

— Е, добре. — Обърна се неохотно към вратата. — Но ще се върнем веднага след Калоден.

— Не бързайте заради мен — извиках след нея.

Изчаках да чуя, че вратата долу се затръшва, едва тогава отворих чекмеджето на нощното шкафче и извадих голямо десертче „Хърши” с бадеми, което бях скрила там вечерта.

Сърдечните ми взаимоотношения със стомаха ми бяха възстановени, а аз лежах на възглавницата и лениво наблюдавах сивата мъгла, която се сгъстяваше отвън. Връхчето на напъпил клон на лайм се мяркаше от време на време зад прозореца; вятърът се засилваше. В спалнята беше достатъчно топло, шахтата на централното отопление ревеше близо до другия край на леглото, но аз все пак потреперих. На полето на Калоден щеше да е студено.

Но вероятно не толкова студено, колкото през април хиляда седемстотин четиридесет и шеста, когато Хубавият принц Чарли поведе хората си натам, за да се изправят пред вледеняващата суграшица и оръдията на англичаните. Докладите от онези дни твърдяха, че е било ужасно студено и ранените планинци лежали сред мъртвите, подгизнали от кръвта и дъжда, докато чакали милостта на англичаните. Херцог Къмбърланд, който предвождал английската армия, не давал пет пари за ранените.

Мъртвите били натоварени като трупи и изгорени, за да се предотврати епидемия, и историята твърдеше, че мнозина от ранените споделили тази съдба, без да получат дори милостта на един последен куршум. Всички те сега лежаха недостъпни за война и студ под зелената трева на полето Калоден.