Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Не можех да мисля за това и все пак ръцете ми трепереха, докато пристягах роклята, за да сляза долу.

За моя изненада посетителят беше Магнус, икономът на Джаред.

— Моля за извинение, мадам — каза той и ми се поклони дълбоко. — Не исках да се натрапвам… не знам колко е важно… а и господаря го няма… — Величествен в свои води, той изглеждаше много неуверен на чужда територия. Отне ми известно време да измъкна някаква разбираема информация от него, но накрая ми подаде писмо с печат, адресирано до мен.

— Почеркът е на мосю Мърто — каза Магнус с полуотвратено страхопочитание. Това обясняваше колебанието му. Слугите в парижката къща се отнасяха с почтителен ужас към Мърто, който се беше засилил след събитията на Рю дю Фабор Сен Оноре.

Магнус обясни, че писмото пристигнало преди две седмици. Не знаел какво да прави с него, обсъждали го със слугите, но накрая решил, че трябва да го видя.

— След като господарят си отиде — повтори той. Този път обърнах внимание на израза.

— Отиде си? — Писмото бе смачкано и изцапано от дългото си пътуване. Беше леко като листо в ръката ми. — Искаш да кажеш, че Джейми е заминал, преди писмото да пристигне? — Нищо не разбирах; та нали с това писмо Мърто трябваше да съобщи името на кораба и кога ще отплава с портвайна на Чарлс Стюарт от Лисабон. Джейми не би могъл да тръгне за Испания, преди да е получил тази информация.

Сякаш за да се уверя в това, аз разчупих печата и разгънах писмото. Беше адресирано до мен, защото Джейми бе решил, че така е по-безопасно. Беше изпратено от Лисабон преди почти месец, нямаше подпис, но и не се нуждаеше от такъв.

„Саламандър” отплава от Лисабон на 18 юли

Изненадах се колко ситен и четлив е почеркът на Мърто; някак очаквах безформени драсканици.

Погледнах нагоре и видях, че Магнус и Луиз се споглеждат много странно.

— Какво има? — попитах рязко. — Къде е Джейми? — Бях отдала отсъствието му от болницата след помятането ми на чувството му за вина заради безразсъдството, което беше убило нашето дете и Франк, и едва не отне и моя живот. Тогава не ме беше грижа; не исках да го виждам. Но сега започнах да подозирам, че има по-зловещо обяснение за липсата му.

Луиз изпъна заоблените си рамене и най-сетне отвърна:

— Той е в Бастилията. — Пое дълбоко дъх. — Заради дуела.

Коленете ми се подкосиха и аз седнах на най-близкия стол.

— Защо не ми каза, по дяволите? — Не знаех какво изпитвам: шок или ужас, или страх, или дори малко задоволство?

— Аз… не исках да те разстройвам, скъпа — заекна Луиз, притеснена от реакцията ми. — Ти беше толкова слаба… а и какво можеше да направиш? Пък и не си ме питала — изтъкна накрая.

— Но какво… как… на колко е осъден? — Каквото и да изпитах в началото, сега бях завладяна от усещане за неотложност. Писмото на Мърто беше пристигнало на Рю Тремулин преди две седмици. Джейми трябваше да тръгне още щом го получи — но не го беше сторил.

Луиз извика слугите и поръча вино и амонячни соли. Явно съм изглеждала доста зле.

— Задържаха го по заповед на краля — каза тя. — Ще остане там, докато той реши.

— Господи!

— Цяло щастие е, че малкият Джейми не уби противника си — добави бързо Луиз. — Тогава присъдата щеше да е много по-… Ой! — Извъртя раираните си поли точно навреме, за да избегне водопада от шоколад и бисквити, когато аз обърнах подноса със закуските. Той изтрака на пода, но аз виждах само нея. Притисках ръце към ребрата си, дясната заслоняваше златната халка на лявата ръка. Тънкият метал като че ли гореше кожата ми.

— Значи не е мъртъв? — попитах като насън. — Капитан Рандал… е жив?

— Ами да! — Тя се взираше смаяна в мен. — Не знаеше ли? Ранен е тежко, но казват, че се възстановява. Добре ли си, Клеър? Изглеждаш… — Не чух нищо повече заради бученето в ушите ми.

— Претовари се твърде скоро — каза Луиз строго, докато дърпаше завесите. — Нали ти казах? Нали?

— Сигурно. — Седнах и свалих крака от леглото. Внимавах да не ми призлее отново. Не, главата ми не се маеше, ушите не пищяха, не виждах двойно и нямаше опасност да падна на пода. Жизнените показатели бяха в норма.

— Трябва ми жълтата рокля. После ще повикаш ли каретата, Луиз?

Тя ме погледна ужасена.

— Не мислиш да ходиш някъде, нали? Глупости! Мосю Клузо идва да те прегледа! Изпратих човек да го доведе!

Новината, че мосю Клузо, изтъкнат парижки лекар, идва от Париж да ме прегледа, беше достатъчна мотивация да стана от леглото, ако се нуждаех от допълнителна такава.