Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Нещо като усмивка се появи сред плетеницата на брадата му

— Не, мадам. Свикнал съм хората да обвиняват мен в такива неща.

— Така ли? — Огледах го по-внимателно. Освен че беше парцалив и мръсен, той явно умираше от глад. От ръкавите му стърчаха тънички като на дете китки. В същото време говореше като образован човек, с някакъв странен акцент.

— Е, ако сте вещер, не ви бива много. Кой сте, по дяволите?

Страхът се завърна в очите му. Заозърта се за път за бягство, но бараката беше солидно изградена и нямаше друг вход освен този, пред който стоях. Накрая, явно събрал някакви резерви от смелост, той се изправи в целия си ръст — около педя под моя — и се представи с достойнство:

— Преподобният Валтер Лоран от Женева.

— Вие сте свещеник? — Бях поразена. Не можех да проумея какво е довело един свещеник — швейцарец или не — до това състояние.

Отец Лоран изглеждаше не по-малко ужасен.

— Свещеник ли? — попита той. — Папист? Никога!

Тогава се сетих.

— Хугенот! Вие сте протестант, нали? — Спомних си увисналите в гората тела. Това обясняваше всичко.

Устните му потрепнаха, но той ги стисна здраво миг преди да отговори:

— Да, мадам. Аз съм пастор; проповядвам в тази околия от месец. — Облиза устни и ме погледна. — Моля за извинение, мадам, но май не сте французойка?

— Англичанка съм — отвърнах и той внезапно се отпусна, сякаш някой измъкна бастуна от задника му.

— Пресвети Отче Небесни! Значи и вие сте протестантка?

— Не, аз съм католичка, но не много ревностна — добавих бързо, защото видях, че пак се притесни. — Не се тревожете, няма да кажа на никого къде сте. Предполагам, че сте дошли да откраднете малко храна? — попитах със съчувствие.

— Кражбата е грях! — възмути се той. — Не, мадам. Но… — Стисна пак устни и озъртането към замъка го издаде.

— Значи някой от слугите ви носи храна. Значи позволявате на тях да крадат заради вас. Но предполагам, че им опрощавате греха, затова няма проблем. По доста тънък морален лед ходите, ще ме прощавате — добавих укорително, — но това не е моя работа.

В очите му светна надежда.

— Значи няма да ме предадете, мадам?

— Разбира се, че не. Аз симпатизирам на преследваните от закона, защото се разминах на косъм с изгаряне на клада. — Не знам защо се разприказвах толкова; вероятно заради облекчението от срещата с интелигентен човек. Луиз беше мила, предана и добра, но имаше мозък колкото на кукувичката в салона ѝ. Като се сетих за швейцарския часовник, внезапно осъзнах кои може да са тайните енориаши на пастор Лоран.

— Вижте, ако искате да останете, ще ида в замъка и ще кажа на Берта или Морис, че сте тук.

Горкият човек беше кожа и кости. Всяка негова мисъл се отразяваше в големите кафяви очи. Сега явно реши, че онзи, който е искал да ме изгори на клада, е имал някакви основания.

— Чух — започна той бавно и пак посегна към разпятието, — че парижаните наричат някаква англичанка Бялата дама. Съратница на Раймон Еретика.

Въздъхнах.

— Да, аз съм. Макар че не съм съратница на мастър Раймон. Той ми е само приятел. — Пасторът присви очи със съмнение и аз пак започнах: — Отче наш…

— Не, не, мадам, моля ви. Аз също познавам мастър Раймон, от Женева. Той беше уважаван лекар И билкар. Но, уви, насочи се към по-тъмни материи, макар че, разбира се, нищо не е доказано.

— Доказано? Какво да е доказано? И защо го наричат Раймон Еретика?

— Не знаете ли? — Тънките вежди се извиха над кафявите очи. — О, значи наистина нямате общо с неговите… занимания. — Видимо се успокои.

„Занимания” ми се струваше твърде слабо описание на начина, по който Раймон ме беше излекувал, затова поклатих глава.

— Не, но бих искала да ми кажете какви са те. О, но аз не бива да стоя тук и да бърборя, ще ида да кажа на Берта да донесе храна.

Той махна гордо с ръка.

— Няма нищо спешно, мадам. Желанията на тялото не са важни пред желанията на душата. Дори да сте католичка, вие бяхте добра с мен. А и щом не сте свързана с окултните занимания на мастър Раймон, е редно да ви предупредя навреме.

Без да обръща внимание на мръсотията и треските по пода, той присви крака и седна до стената. Любезно ми направи знак да се присъединя. Заинтригувана, аз се стоварих пред него и прибрах полите си, за да не се изцапат.

— Чували ли сте за човек на име Дю Карфур, мадам? — попита пасторът. — Не? Е, това име е добре известно в Париж, уверявам ви, но по-добре не го споменавайте никога. Този човек беше организатор и водач на група неизразимо зли и покварени хора, които се занимаваха с най-долни окултни дела. Не бих могъл да ви опиша някои от церемониите, които се извършваха тайно сред благородничеството. А наричат мен вещер! — добави почти шепнешком.