Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

От осемнайсети юли бяха изминали десет дни. С бърз кон при добро време и повечко упоритост, от Париж до Орвието се стигаше за шест дни. Това означаваше, че имам четири дни да измъкна Джейми от Бастилията, така че нямах време да се занимавам с мосю Клузо.

— Хм. — Огледах замислено стаята. — Тогава извикай прислужницата да ме облече. Не искам мосю Клузо да ме завари по нощница.

Тя още ме гледаше с подозрение, но това звучеше правдоподобно. Повечето дами в двора биха станали и от смъртния си одър, за да се облекат подобаващо за случая.

— Добре — съгласи се Луиз и се обърна към вратата. — Но ти стой в леглото, докато Ивон дойде. Разбра ли?

Жълтата рокля беше най-хубавата, която имах. Беше скроена в модерния стил — с подплънки отстрани, голямо, поръбено с къдри деколте, широки ръкави и мъниста по предницата. Най-сетне напудрена, фризирана и парфюмирана, аз оглеждах обувките, които Ивон беше сложила пред краката ми. Въртях глава и се мръщех.

— Не, не. Не тези. Ще обуя онези с червените токчета.

Прислужницата огледа със съмнение роклята ми, сякаш си представяше какъв ще е ефектът на червеното под тази жълта коприна, но послушно отиде да рови в огромния гардероб.

Аз тихо се приближих на пръсти зад нея, блъснах я с главата напред в гардероба и затръшнах вратата. Завъртях ключа, пуснах го в джоба си и мислено се поздравих. Браво, Бюшамп! Всички тези политически интриги те научиха на неща, за които не си и сънувала в сестринското училище.

— Не се тревожи — казах на пищящия гардероб. — Предполагам, че скоро някой ще те освободи. Може да кажеш на принцесата, че не си ме пускала да излизам.

От гардероба се чу отчаян вой, в който май се споменаваше името на мосю Клузо.

— Кажи му да прегледа маймунката — извиках през рамо. — Май е крастава.

***

Успехът при сблъсъка с Ивон повдигна духа ми. Щом се озовах в каретата, която затрополи към Париж обаче, отново станах унила.

Вече не бях толкова ядосана на Джейми, но все още не исках да го виждам. Изпитвах истински вихър от чувства и нямах намерение да ги изследвам внимателно. Твърде много болеше. Имаше мъка и ужасно усещане за провал, а над всичко — усещане за предателство; от негова и от моя страна. Той не биваше да ходи в Булонския лес; аз не биваше да тръгвам след него.

И двамата бяхме постъпили според природата си и според повелята на чувствата си и заедно бяхме причинили смъртта на детето си. Нямах желание да се виждам със своя съучастник в това престъпление, още по-малко да му показвам мъката си или да меря вината си с неговата. Бягах от всичко, което ми напомняше за онази дъждовна сутрин в Булонския лес; бягах от всеки спомен за Джейми, какъвто го видях за последно: изправен над жертвата си със светнало от мъст лице, мъст, която скоро щеше да се стовари и върху неговото семейство.

Не можех да помисля за това, без да усетя ужасно стягане в стомаха, което връщаше призрака на болката от преждевременното раждане. Притиснах юмруци към синьото кадифе на седалката и се надигнах, за да успокоя въображаемата болка в гърба.

Обърнах се към прозореца с надеждата да се разсея, но не виждах нищо. Умът ми все се завръщаше към пътуването ми. Каквото и да изпитвах към Джейми, без значение дали щяхме да се видим отново, без значение какви щяхме да бъдем, или да не бъдем, един за друг — все пак оставаше фактът, че той е в затвора. Можех да си представя как се чувства сега там, със спомените за Уентуърт, с посягащите ръце, които го измъчваха насън, и каменните стени, които се стоварваха отгоре му.

Но по-важно беше друго — корабът от Португалия и Чарлс; заемът от мосю Дюверне и Мърто, който щеше да тръгне от Лисабон към срещата в Орвието. Залозите бяха твърде високи, за да позволя на чувствата си да вземат връх. Заради шотландските кланове, заради самите планинци, заради семейството и хората на Джейми в Лалиброх, заради хилядите, които щяха да умрат при Калоден и след това — трябваше да опитаме. А за целта Джейми трябваше да е на свобода. Аз не можех да го сторя сама.

Не, нямаше никакво съмнение, че трябва да направя всичко възможно, за да го освободя от Бастилията.

А какво точно?

Гледах просяците, които посягаха към прозорците, когато поехме по Рю дю Фабор Сен Оноре. Когато не знаеш пътя, казах си, питай по-висша инстанция.

Почуках по стената на каретата. Тя се плъзна със стържене и през отвора надникна мустакатото лице на кочияша на Луиз.

— Мадам?

— Наляво. Към Болницата на Ангелите.