Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Вдигна кокалестия си пръст, сякаш да възпре неизреченото ми възражение.

— Съзнавам, мадам, че подобни клюки често се разпространяват, без да имат нищо общо с истината — та кой знае това по-добре от нас? Но заниманията на Дю Карфур и неговите следовници бяха общоизвестни, защото той беше съден заради тях, хвърлен в затвора и накрая изгорен на площада на Бастилията заради престъпленията си.

Спомних си беглата забележка на Раймон „В Париж никой не е изгарян на клада… през последните двайсет години” и потреперих въпреки топлото време.

— И вие казвате, че мастър Раймон е свързан с този Дю Карфур?

Пасторът се намръщи и почеса разсеяно сплъстената си брада. Вероятно имаше не само бълхи, но и въшки, затова се поотдръпнах леко.

— Трудно е да се каже. Никой не знае откъде е дошъл мастър Раймон. Той говори няколко езика без никакъв акцент. Много загадъчен, но — готов съм да се закълна в името Божие — добър човек.

Усмихнах се.

— И аз така мисля.

Той кимна и продължи:

— Та така, мадам. Мастър Раймон поддържаше кореспонденция с Дю Карфур от Женева. Знам го лично от него. Доставял му разни неща: растения, еликсири, сушени животински кожи. Дори някаква риба — много странно и плашещо създание, за което мастър Раймон твърдеше, че е извадено от най-тъмните дълбини на морето. Ужасно същество, като че цялото от зъби, но с много страшни малки… светлинки… като мънички фенери под очите.

— Нима! — възкликнах смаяна.

Пастор Лорен сви рамене.

— Всичко това може да е било съвсем невинно, разбира се, просто търговия. Той изчезна от Женева точно когато Дю Карфур беше заподозрян, и няколко седмици преди екзекуцията му се заговори, че мастър Раймон се преместил в Париж и е поел част от заниманията му.

— Хм. — Мислех си за тайната стаичка на Раймон и шкафа с кабалистичните символи. За да държат настрана онези, които вярват в тях. — И какво друго?

Преподобният Лоран изви вежди и отвърна вяло:

— Нищо, мадам. Нищо друго, доколкото знам.

— Е, аз определено не се занимавам с такива неща.

— Така ли? Това е добре — каза той колебливо. Помълча малко, сякаш взимаше решение, после сведе любезно глава към мен.

— Моля да ме извините, мадам, но Берта и Морис ми споменаха за загубата ви. Много съжалявам.

— Благодаря ви — отвърнах, вгледана в ивиците слънчева светлина по пода.

Пак настана мълчание, после пастор Лорен каза деликатно:

— А съпругът ви, мадам? Той не е ли тук?

— Не — отвърнах, все още забила очи в пода. Мухи се мярнаха за миг в светлината и изчезнаха. — Не знам къде е.

Не исках да казвам нищо повече, но вдигнах глава към дребния парцалив проповедник.

— Той е загрижен повече за честта си, отколкото за мен, за детето си или за един невинен човек — казах с горчивина. — Не ме интересува къде е, не искам да го виждам отново!

Наведох се, цялата треперех. Не го бях изричала дори пред себе си. Но беше истина. Между нас имаше огромно доверие и Джейми го наруши, за да търси отмъщение. Разбирах го; бях виждала силата на онова, което го движеше, и знаех, че не може да го отрича вечно, но аз го бях помолила само за няколко месеца и той ми обеща. А после, неспособен да чака, престъпи думата си и така пожертва всичко между нас. Дори нещо повече: застраши онова, което бяхме започнали. Можех да разбера, но не и да простя.

Пастор Лорен сложи ръка върху моята. Беше мръсна, покрита с вкоравена кал, а ноктите му бяха черни и изпочупени, но аз не се отдръпнах. Очаквах някакви банални утешения, а той мълчеше; само държа дълго и нежно ръката ми, докато слънцето пълзеше по пода, а мухите бръмчаха лениво около главите ни.

— Най-добре вървете — рече накрая. — Ще ви търсят.

— Предполагам. — Поех дълбоко дъх, вече се чувствах по-стабилна, ако не по-добре. Бръкнах в джоба на роклята си и извадих малка кесийка.

Поколебах се, не исках да го обиждам. Все пак в неговите очи аз бях еретичка.

— Ще ми позволите ли да ви дам малко пари? — попитах внимателно.

Той се замисли, после се усмихна и светлокафявите очи светнаха.

— При едно условие, мадам. Ще ми позволите ли да се моля за вас?

— Става — отвърнах и му подадох кесийката.

Докато дните минаваха във Фонтенбло, аз постепенно възвръщах силите си, но умът ми продължаваше да се рее и да бяга от всякакви спомени или действия.

Имахме малко посетители; провинциалната къща беше убежище, където трескавият социален живот в Париж ми се струваше като поредния неприятен сън. Затова се изненадах, когато една прислужница ме повика в салона, защото имам посетител. За миг си помислих, че е Джейми, и веднага ми се зави свят. После разумът се завърна; Джейми вече трябваше да е в Испания, нямаше да се върне преди края на август. А когато се върнеше?