Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Луиз изпищя и заудря възмутено по рамката на прозореца. Каретата потегли рязко и я изстреля назад.

— По дяволите! — извика тя и започна да вее на пламналото си лице. — Този глупак! Да спре точно тук! Какъв идиот! Шокът е опасен за бебето. Сигурна съм, че и ти, скъпата ми… о, скъпа моя Клеър! Съжалявам, не исках да ти припомням… как ще ми простиш, толкова съм нетактична…

За щастие притеснението ѝ, че ме е разстроила, ме накара да забравя ужаса си при вида на телата, но беше страшно изморително да я накарам да престане с извиненията. Най-сетне, отчаяна, отново насочих разговора към обесените.

— Кои са те? — Това свърши работа. Тя примигна, спомни си, че организмът ѝ е в шок, извади шишенце амонячни соли, смръкна здравата и кихна.

— Хуге… апчих! Хугеноти — рече, подсмърчайки. — Протестанти еретици. Така каза кочияшът.

— Още ли ги бесят? — Някак бях решила, че тези религиозни преследвания са останали в по-ранни времена.

— Е, не точно задето са протестанти, макар че и това е достатъчно — подсмръкна Луиз. Попи деликатно носа си с бродирана носна кърпичка, огледа критично резултатите и пак я залепи за носа си, за да се издуха звучно.

— О, така е по-добре. — Пъхна кърпичката в джоба си и се облегна с въздишка. — Вече съм по-добре. Какъв ужас! Да ги бесят — хубаво, но трябва ли да е точно на пътя, че дамите да стават свидетели на подобни низости? Усещаш ли миризмата? Пфу! Това е земята на граф Медар; ще му изпратя много възмутено писмо по въпроса, да видим няма ли да му изпратя!

— Но защо са обесили тези хора? — прекъснах я аз брутално, защото не можеш иначе да прекъснеш Луиз.

— Вероятно за вещерство. Нали виждаш, че има и жена. Обикновено жените ги бесят за вещерство. Ако бяха само мъже, сигурно щяха да са обвинени в подклаждане на размирици или ерес, но жените не проповядват. Виждаш ли с какви грозни черни дрехи са? Ужас! Толкова е потискащо постоянно да носиш тъмни дрехи; що за религия ще кара последователите си да обличат подобни ужасии? Явно е дяволско дело, видно е за всеки. Те се страхуват от жените и затова ги карат…

Затворих очи и се облегнах в седалката. Надявах се да не сме много далеч от провинциалната къща на Луиз.

Освен маймунката, с която тя не искаше да се разделя, къщата на Луиз съдържаше и други украси със съмнителна естетическа стойност. В Париж вероятно бе следван вкусът на съпруга ѝ и баща ѝ, защото къщата им беше обзаведена богато, но в приглушени тонове. Жул рядко идваше в провинциалната вила, беше твърде зает в града, затова вкусът на Луис бе вилнял тук на воля.

— Това е най-новата ми играчка, не е ли прекрасна? — изгука тя и прокара нежно ръка по резбованото дърво на миниатюрна къщичка, която стърчеше нелепо от стената до позлатен бронзов стенен свещник, изобразяващ Евридика.

— Прилича на часовник с кукувичка? — възкликнах смаяна.

— Ама виждала ли си такъв? Не мисля, че ги има в Париж! — Тя се нацупи леко при мисълта, че новата ѝ играчка не е уникална, но се разведри, щом завъртя стрелките на часовника на следващия час. Изправи се гордо до него и цялата засия, когато малката птичка показа глава и изкука няколко пъти.

— Не е ли съкровище? — Докосна главата на птичето, преди то да изчезне в скривалището си. — Берта, икономката ми тук, ми го уреди. Брат ѝ го донесе чак от Швейцария. Каквото щеш казвай за швейцарците, но много ги бива в дърворезбата. Не е ли така?

Исках да кажа, че не е така, но само изразих тихо възхищението си.

Подскачащият ум на Луиз се прехвърли на следващата тема, вероятно отключена от мисълта за прислужницата швейцарка.

— Знаеш ли, Клеър — рече тя с известен упрек, — наистина трябва да идваш на служба в параклиса всяка сутрин.

— Защо?

Тръсна глава към вратата, покрай която минаваше една слугиня с поднос.

— Мен изобщо не ме е грижа, но слугите — те са много суеверни тук, в провинцията. А един лакей от парижката къща имаше глупостта да разкаже на готвачката нелепата история за Бялата дама. Аз им обясних, че няма такова нещо, разбира се, и заплаших да уволня всички, ако ги хвана да разнасят клюката, но… Е, може да помогне, ако идваш на службата. Или поне да се молиш на глас от време на време, за да те чуват.

Не бях вярваща и реших, че ежедневните посещения на службата във фамилния параклис са прекалени, но леко развеселена се съгласих да направя всичко по силите си, за да уталожа страховете на слугите. След това с Луиз четохме цял час псалми и рецитирахме Отче наш в унисон — и височко. Нямах представа какъв е ефектът от това представление върху слугите, но мен ме изтощи, затова се качих горе и спах без сънища чак до сутринта.