Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Какво правите, мадона?

— Нищо. — Отпуснах се разочарована назад. Бях твърде изтощена и замаяна, за да си меря думите. — Исках да проверя дали имате белег от ваксинация.

— Ваксинация? — Вече много ме биваше в разчитането на изражения и щях да забележа и най-слабия признак на разбиране, колкото и добре да беше скрит. Нямаше такъв.

— Защо още ме наричате мадона? — попитах. Ръката ми спря на леката вдлъбнатина на стомаха ми съвсем нежно, сякаш да не засегне пустотата вътре. — Изгубих детето си.

Той изглеждаше изненадан.

— О, но аз не ви наричам мадона, защото сте с дете, милейди.

— А защо? — Не очаквах да отговори, но той го направи. И двамата бяхме изтощени, сякаш сме били затворници някъде, където не съществува време и нищо няма значение. Затова сега между нас нямаше място за друго, освен за истината.

Той въздъхна.

— Всеки има някакъв цвят — каза простичко. — Около себе си, като облак. Вашият е син, мадона. Като робата на Девата. Като моя собствен.

Тънката завеса потрепна за миг и той изчезна.

Спах няколко дни. Не знаех дали е част от физическото ми възстановяване или упорит отказ да се върна в реалността, но се събуждах неохотно само да хапна малко и пак се унасях в ступор, сякаш малката топла тежест на бульона в стомаха ми беше котва, която ме теглеше надолу през мътните дълбини на съня.

След няколко дни се събудих от настоятелни гласове и от допира на ръце, които ме вдигнаха от леглото. Те бяха силни и мъжествени и за миг ме изпълни радост. Тогава се събудих съвсем, немощно борейки се с миризмата на тютюн и евтино вино, която ме заля. Видях, че съм в прегръдките на Юго, огромния лакей на Луиз дьо ла Тур.

— Пусни ме! — сопнах му се немощно. Той като че ли се стресна от това внезапно възкресение и едва не ме изтърва, но висок повелителен глас рече:

— Клеър, скъпата ми приятелка! Не се страхувай, мила, всичко е наред. Водя те във Фонтенбло. Чист въздух и добра храна — това ти трябва. И почивка, трябва ти почивка…

Примигнах на светлината като новородено агънце. Кръглото розово лице на Луиз изглеждаше разтревожено и се рееше наблизо, подобно на херувимче върху облак. Майка Хилдегард стоеше зад нея, висока и строга като ангел пред портите на рая, а райската илюзия се подсилваше от факта, че и двете бяха застанали пред витража в преддверието на болницата.

— Да — рече тя и дълбокият глас придаде на тази едничка дума повече влияние от цялото чуруликане на Луиз. — Ще е добре за вас. Довиждане, скъпа моя.

След това бях понесена по стъпалата на болницата и натъпкана криво-ляво в каретата на Луиз, но нямах сили да протестирам.

Подскачането на каретата по дупки и корени ме държа будна по целия път до Фонтенбло. Както и постоянното дърдорене на Луиз, което вероятно имаше за цел да ме успокоява. Отначало правех замаяни опити да отговоря, но осъзнах, че не ѝ трябват отговори и говори по-лесно без тях.

След дните в студената сива каменна обител на болницата аз се чувствах като току-що размотана мумия и се свих пред атаката на толкова много светлина и цветове. Беше ми по-лесно да се справя с тях, като се отдръпна леко и ги оставя да се леят покрай мен, без да се опитвам да отличавам съставните им части.

Тази стратегия свърши работа, докато стигнахме до малка горичка точно преди Фонтенбло. Дънерите на дъбовете бяха тъмни и дебели, с ниско надвиснали широки корони, които засенчваха земята под тях от слънчевата светлина, и цялата гора сякаш се люшкаше леко на вятъра. Смътно се възхищавах на този ефект, когато забелязах, че нещо, което бях взела за дърво, всъщност се движи и се върти много бавно напред-назад.

— Луиз! — извиках и стиснах ръката ѝ така, че тя замлъкна насред дума.

Протегна се през мен да види какво гледам, после плесна с длан по стената на каретата, подаде глава през прозореца и извика нещо на кочияша.

Спряхме с плъзгане и сред облак прах точно до гората. Бяха трима, двама мъже и една жена. Високият развълнуван глас на Луиз продължи да дърдори, заповядваше, задаваше въпроси, накъсвани от опитите на кочияша да обясни или да се извини, но аз не им обръщах внимание.

Те леко се въртяха и дрехите им се развяваха, но иначе бяха съвсем неподвижни, по-неподвижни сякаш от самите дървета. Лицата бяха почернели от задушаването; мосю Форе не би одобрил това, казах си, през мъглата на шок. Аматьорска екзекуция, но ефективна. Вятърът се надигна и ни лъхна миризма на гнило.