Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Ето, видя ли! Тя не те иска, отвратителен старец — разстройваш я. Махай се веднага! — Майка Хилдегард го стисна повелително за ръката и го задърпа от леглото. Той устоя, непоклатим като каменен гном на морава, но сестра Селест добави значителните си усилия и двете го вдигнаха от земята и го понесоха навън. Той риташе трескаво и изгуби едното си сабо.

Сабото лежеше на една страна, точно по средата на излъскания каменен под. С типичната за треската фиксация, аз не можех да откъсна очи от него. Проследявах отново и отново невъзможно гладката извивка на износения край, то отклоняваше погледа ми от мрака в мен. Ако се оставех на мрака, душата ми щеше да потъне в него. Заради него отново чувах звуците от преминаването във времето през каменния кръг, разпервах ръце, вкопчвах се трескаво в завивките и търсех някаква опора срещу замайването.

Внезапно една ръка се стрелна през драпериите и грабна обувката и изчезна. Лишено от фокус, поразеното ми от треската съзнание се завъртя около вдлъбнатините по плочите, а после, успокоено от геометричния им ритъм, се извърна навътре и се катурна към съня като отсечено дърво.

Но в сънищата ми нямаше покой, препъвах се изтощена през лабиринти от повтарящи се фигури, безкрайни лупинги и въртопи. Затова, когато най-сетне видях неправилните черти на човешко лице, се изпълних с огромно облекчение.

То наистина изглеждаше неправилно, страховито смръщено, със стиснати устни. Едва когато усетих натиска на ръка върху устните си, осъзнах, че вече не спя.

Широката гаргойлска уста без устни надвисна над ухото ми.

— Тихо, скъпа моя! Ако ме открият пак тук, свършено е с мен! — Големите тъмни очи се стрелкаха наляво-надясно, зорко следяха за някакво движение в драпериите.

Кимнах бавно и той пусна устата ми. Пръстите му оставиха лек дъх на амоняк и сяра. Някак си беше намерил — или откраднал, предположих унесено — парцалива сива престилка от зебло, с която да покрие мръсното кадифе на аптекарската си роба, а качулката скриваше издайническата сребърна коса и чудовищното чело.

Трескавите видения постепенно отстъпваха, заменени от останките любопитство в мен. Бях твърде слаба, за да произнеса нещо повече от „Какво…”, когато той отново сложи пръст на устните ми и отдръпна завивката от тялото ми.

Гледах с удивление как бързо развързва връзките на ризата ми и я отваря до кръста. Движенията му бяха бързи и делови, напълно лишени от похот. Не че можех да си представя някой, който би изпитал похот към едно пламнало в треска тяло като моето, особено в обсега на действие на майка Хилдегард. Но все пак…

Гледах с дистанцирано удивление как той сложи ръце на гърдите ми. Широки, почти четвъртити ръце; пръстите бяха с еднаква дължина, с необичайно дълги и гъвкави палци, които се извиха около гърдите ми със смайваща нежност. Докато ги гледах, си припомних съвсем живо как Мариан Дженкинсън, момиче, с което се обучавах в Пембрук, разказва в претъпканото общежитие на сестрите, че размерът и формата на палците на мъжете са сигурна индикация за качеството на техния по-интимен израстък.

— Вярно е, кълна се — обяви Мариан, като клатеше драматично русата си коса. Но когато я притиснахме за някакви примери, тя само се кикотеше и въртеше очи към лейтенант Ханли, който много приличаше на горила, ако и да имаше доста внушителни палци.

Големите палци притиснаха леко, но твърдо плътта ми и аз усетих как подутите ми зърна се надигат под дланите му, студени, в сравнение с пламналата ми кожа.

— Джейми — казах аз и през мен мина тръпка.

— Тихо, мадона — рече Раймон. Гласът му беше нисък и мил, но някак разсеян, сякаш не ми обръщаше внимание.

Тръпката се завърна; като че ли топлината преминаваше от мен към него, но ръцете му не се сгряваха. Пръстите оставаха хладни, а аз мръзнех и треперех от пристъпите на треската.

Следобедната светлина проникваше приглушена през балдахина около леглото ми, ръцете на Раймон тъмнееха на голите ми гърди. Сенките между дебелите мръсни пръсти обаче не бяха черни. Те бяха… сини.

Затворих очи и се вгледах в многоцветните вихри, които веднага се появиха зад клепачите ми. Щом ги отворих отново, сякаш малко от цвета им остана и покри ръцете на Раймон.

Треската отстъпи и умът ми се проясни. Аз примигнах и опитах да надигна глава, за да го видя по-добре. Той натисна леко, за да ме накара да легна отново, и аз се отпуснах на възглавницата и загледах косо гърдите си.

Значи все пак не си бях въобразила — или пък не? Ръцете на Раймон не се движеха, но по тях проблясваше цветна светлина, която хвърляше розови и бледосини отблясъци по бялата ми кожа.