Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Лежах в леглото, без да се събличам или дори да се завия, скръстила ръце на корема си. Гледах как здрачът угасва до черно и знаех, че няма да заспя. Търсех някаква утеха в леките движения на невидимия обитател на корема ми, а ехото от думите на Джейми звънтеше в ушите ми: Утре призори ще те видя мъртъв.

Булонският лес представляваше не много обширна почти девствена гора, издигаща се съвсем неуместно в края на Париж. Говореше се, че там има вълци, лисици и язовци, но това не обезкуражаваше тайните любовници да се въргалят по тревата под клоните. Булонският лес беше убежище от шума и мръсотията на града и единствено заради отдалечеността му не се бе превърнал в любимо място на благородниците. Но пък често беше посещаван от хората, които живееха наблизо и обичаха да почиват под сянката на огромните дъбове или бледи брези, както и от онези, които търсеха уединение.

Гората беше малка, но все пак беше трудно да я прекосиш пеша и да търсиш полянка, подходяща за дуел. През нощта заваля и зората се пукна неохотно, намусена на облачното небе. Гората шепнеше нещо, тихото трополене на дъжда по листата се смесваше с шумоленето на листа и клони.

Каретата спря на пътя, който водеше през Булонския лес, близо до последната групичка порутени къщи. Бях обяснила на кочияша какво да прави. Той слезе от капрата, спря конете и изчезна сред сградите. Хората, които живееха наблизо, знаеха какво се случва в гората. Надали имаше много подходящи за дуел места.

Облегнах се назад и се загърнах по-плътно с наметалото, защото треперех от студа на ранното утро. Чувствах се ужасно, умората от безсънната нощ ме влачеше надолу, а оловната тежест на страха и мъката се беше настанила в стомаха ми. Над всичко това гореше гняв, който се опитвах да отблъсна, за да не ми попречи.

Той обаче все се завръщаше и кипваше, ако свалях защитата си, както стана и сега. Как можа да ми го причини? — не спираше да мърмори съзнанието ми. Не биваше да съм тук, трябваше да съм у дома и да лежа до него. Не биваше да ме кара да го преследвам, да го възпирам, да се боря с гнева и изтощението. Болката от пътуването се беше свила на възел на кръста ми. Да, сигурно беше много разстроен, разбирах това. Но тук ставаше дума за живот, за бога! Как така проклетата му гордост ще е по-важна от човешки живот? И да ме остави без никакво обяснение! Да ме остави да науча от клюките на съседите.

— Ти ми обеща, Джейми, проклет да си, обеща ми! — прошепнах аз. Гората беше тиха, мокра и потънала в мъгла. Дали бяха вече тук? Ами ако бях сбъркала?

Кочияшът се появи с един младеж, вероятно на четиринайсет години, който скочи сковано на капрата до него и махна с ръка напред, а после наляво. Камшикът изплющя, чу се цъкане с език и конете поеха в бавен тръс. Свърнахме от пътя към сенките на пробуждащата се гора.

Спирахме два пъти, младежът скачаше от капрата и се втурваше през дърветата, но се появяваше след малко и клатеше глава. На третия път дотича развълнуван и изражението му беше толкова красноречиво, че аз отворих вратата на каретата, преди да е доближил достатъчно, за да извика на кочияша.

Вече стисках парите в ръката си; подадох му ги и го хванах за ръкава.

— Заведи ме! Бързо, бързо!

Почти не забелязвах клоните, които ме шибаха по пътя, нито влагата, която попи в наметалото ми. Пътеката беше мека от паднали листа и вървяхме съвсем безшумно, аз следвах сянката на парцаливата риза на водача си.

Чух ги преди да ги видя; бяха започнали. Мокрите храсталаци приглушаваха звъна на метал, но все пак го чувах съвсем ясно. Тази сутрин не пееха птици, само смъртоносният глас на битката звънтеше в ушите ми.

Поляната беше голяма и дълбоко в гората, но до нея водеше пътека от пътя. Беше достатъчно широка за сериозен дуел. Двамата бяха по ризи, биеха се в дъжда и мокрият плат лепнеше по раменете и гърбовете им.

Джейми бе казал, че е по-добър с шпагата; може и така да беше, но Джонатан Рандал също не се справяше зле. Той замахваше и нападаше лек като змия, шпагата удряше като сребърен зъб. Джейми също беше бърз, смайващо грациозен за толкова висок човек, стъпваше леко и ударите му бяха стабилни. Гледах като вкоренена, страх ме беше да извикам, за да не го разсея. Те се въртяха в кръг, краката им танцуваха леко по земята.

Стоях вкаменена и гледах. Бях дошла тук още по тъмно, за да ги спра. Бях ги открила, а сега не можех да се намеся, за да не се окаже намесата ми фатална. Можех само да чакам и да видя кой от тях ще загине.