Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Рандал вдигна шпагата си да отбие удар, но не успя да посрещне свирепия замах, който я изби от ръката му.

Аз отворих уста да извикам. Щях да изкрещя името на Джейми, да го спра в мига преди да нанесе смъртоносния удар върху обезоръжения си противник. И наистина изкрещях, но викът ми прозвуча задавен и немощен. Защото, докато стоях там и ги гледах, неприятната болка в гърба се беше засилила и сега ме стискаше като юмрук. Усетих как нещо в мен се скъса, сякаш юмрукът пусна онова, което държеше.

Посегнах трескаво към най-близкия клон. Видях лицето на Джейми, застинало в спокоен триумф, и осъзнах, че няма да чуе нищо. Той нямаше да види нищо друго, освен целта си, докато битката не свърши. Рандал отстъпваше пред неумолимото острие, плъзна се на тревата и падна. Изви гръб в опит да се изправи, но тревата беше много хлъзгава. Главата му политна назад с мокра от дъжда тъмна коса и открито гърло, като вълк, който моли за милост. Но тук нямаше да има милост и шпагата не се устремяваше към оголения врат.

През чернилката, която се изливаше пред очите ми, видях как шпагата на Джейми се спусна надолу, грациозно и смъртоносно, студена като смъртта. Върхът ѝ докосна колана на бричовете от еленска кожа, заби се в него и продължи надолу със завъртане, а бричовете потъмняха от внезапно рукналата кръв.

Кръвта рукна гореща и по бедрата ми, а студът по кожата ми нахлу навътре към костите. Имах чувството, че тазовата ми кост се разкъсва. Усещах прилива на всяка болка, която като мълния се врязваше в гръбнака ми и експлодираше между бедрата, опустошителна мълния, която оставяше само пепелища след себе си.

Имах чувството, че се разпадам. Нищо не виждах, не знаех дори дали все още съм с отворени очи; всичко се въртеше в мрака, разкъсван от време на време от шарките, които виждаш нощем като дете, след като си притиснал ръце към затворените си клепачи.

Дъждовните капки биеха по лицето, гърлото и раменете ми. Всяка ме връхлиташе студена, после се разтваряше в миниатюрна топла струйка, която се спускаше по ледената ми кожа. Усещах, ги съвсем ясно въпреки ужасната агония, която настъпваше и се оттегляше в слабините ми. Опитах да откъсна вниманието си от тихото гласче в ума ми, което казваше безстрастно: „Получаваш кръвоизлив, разбира се. Вероятно си скъсала плацентата, ако се съди по количеството кръв. Почти винаги е фатално. Изтръпването на ръцете и краката е заради загубата на кръв, причерняването — също. Казват, че последен си отива слухът; изглежда е вярно.”

Където и да се бяха дянали другите ми сетива, слухът определено беше още тук. Защото чух разтревожени гласове, някои призоваваха към спокойствие, но всички говореха на френски. Една дума разбрах съвсем ясно — собственото ми име, някой крещеше името ми някъде много далеч. „Клеър! Клеър!”

— Джейми — опитах се да кажа, но устните ми бяха сковани и изтръпнали от студа. Не можех да помръдна. Суматохата до мен се поуспокои; беше се появил някой, който поне си даваше вид, че знае какво да направи.

Вероятно наистина знаеше. Подгизналата ми от кръв пола се отлепи леко от бедрата ми и между тях беше пъхната дебела превръзка. Нечии ръце ме обърнаха наляво и вдигнаха коленете към гърдите ми.

— Отведете я в болницата — каза глас до ухото ми.

— Няма да стигне жива — рече друг. — Може да изчакаме няколко минути и тогава да дойдат да я изнесат.

— Не — настоя другият. — Кървенето спира, може да оживее. Освен това я познавам; виждал съм я в Болницата на Ангелите. Отведете я при майка Хилдегард.

Събрах всички сили, които ми бяха останали, за да прошепна:

— Майко.

После се предадох и потънах в мрака.

Високият сводест таван над мен беше поддържан от архитектурни елементи от четиринайсети век, чиито четири ребра се издигаха от върховете на колоните, за да се слеят в двойни кръстосани арки.

Леглото ми беше под един от тях и тънкият балдахин беше спуснат. Центърът на арките обаче не беше над мен, а на няколко стъпки от леглото. Това ме дразнеше, когато погледнех нагоре. Все ми се искаше да преместя леглото със силата на волята си, сякаш центрирането ми под тавана щеше да ми помогне да се центрирам и вътрешно.

Ако изобщо още имах център. Тялото ми беше разранено и насинено като след побой. Ставите ме боляха и ги усещах разхлабени, подобно на зъби на болен от скорбут. Покриваха ме няколко дебели одеяла, но те не можеха да сторят друго, освен да пазят топлината ми, каквато вече нямах. Хладът на дъждовното утро се беше просмукал в костите ми.