Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Аз си представях, много добре си представях.

— Добре ли сте, мадам? — разтревоженият глас на Магнус заглуши възклицанията на Луиз. Аз протегнах ръка, той веднага я пое и ме хвана с другата под лакътя.

— Не, не съм добре. Моля те… кажи на дамите… — махнах немощно към салона.

— Разбира се, мадам. След малко, но сега ми позволете да ви отведа до стаята ви. Насам, скъпа мадам… — Той ме поведе по стълбите, като ми шепнеше утешително и ме поддържаше. Настани ме на канапето и каза, че ще изпрати веднага прислужница да се погрижи за мен.

Не исках да се грижат за мен, първоначалният шок отминаваше и вече се справях и сама. Станах и тръгнах през стаята към малкото сандъче с лекарства на тоалетката ми. Не мислех, че ще припадна, но там имаше шишенце е амонячни соли и исках да ми е подръка, за всеки случай.

Отворих капака и се втренчих кутията. За миг умът ми отказа да регистрира това, което виждаха очите ми; сгънато бяло квадратче хартия, внимателно пъхнато между цветните шишенца. Забелязах, че пръстите ми треперят, когато го извадих; не успях да го разгъна от първия път.

Съжалявам.

Думата беше изписана с дръзки черни букви в средата на листа, а отдолу внимателно беше допълнено: ДЖ. А под него още една дума, изписана набързо, като отчаян послепис:

Трябва!

— Трябва — промърморих на себе си и коленете ми поддадоха. Лежах на пода, а резбованите греди на тавана мъждукаха смътно над мен. Винаги бях смятала, че склонността към припадъци на дамите от осемнайсети век се дължи на стегнатите корсети; сега обаче ми се струваше, че се дължи по-скоро на глупостта на мъжете от осемнайсети век.

Някъде наблизо се чу вик, нечии ръце ме вдигнаха и аз усетих поддаващата мекота на пълния с вълна дюшек под себе си, студени кърпи на челото и китките ми и миризма на оцет.

Скоро се съвзех, но нямах никакво желание да говоря. Уверих слугините, че съм добре, и ги напъдих от стаята. После се отпуснах на възглавниците и се опитах да помисля.

Бил е Джак Рандал, разбира се, и Джейми щеше да го убие. Това бе единствената ясна мисъл в мочурището от ужас и предположения в главата ми. Но защо? Какво го е накарало да наруши обещанието си?

Опитах да премисля внимателно събитията, разказани от Мари, и реших, че е било нещо повече от шока при случайната среща. Познавах капитана, познавах го много по-добре, отколкото ми се искаше. И ако бях сигурна в нещо, то бе, че не е отишъл в бардака за обичайните услуги — не бяха в природата му. Той всъщност се възбуждаше от болката, страха и унижението.

Тези услуги, разбира се, също можеха да се купят, на по-висока цена. Бях видяла достатъчно в Болницата на Ангелите, за да знам, че има и проститутки, които не си изкарват хляба с това между краката си, а разчитаха на здравите си кости и нежната скъпа кожа над тях, неведнъж разкъсвана от камшици и юмруци.

А ако Джейми — чиято кожа също носеше белезите от страстта на Рандал — беше налетял на капитана, докато той се е забавлявал по подобен начин с някоя от дамите във въпросното заведение, вероятно бе забравил всякакви обещания и задръжки. Вляво на гърдите му имаше белег, точно под зърното; малка белезникава издутина, където беше изрязал от кожата си клеймото, което Джонатан Рандал бе оставил с нагорещения си пръстен. Гневът, който го беше накарал да изтърпи болката, вместо да носи позорния знак, явно се бе отприщил отново, за да унищожи мъчителя си — и неговото беззащитно потомство.

— Франк — прошепнах аз и лявата ми ръка неволно се сви над златната венчална халка. — О, боже мой, Франк! — За Джейми Франк беше само един призрак, смътно убежище за мен, в случай на слабо вероятна необходимост. За мен Франк беше мъжът, с когото бях живяла и с когото бях споделяла леглото и тялото си… когото бях изоставила, за да бъда с Джейми Фрейзър.

— Не мога — прошепнах на малкото човече, което лениво се протягаше и въртеше в мен, несмущавано от тревогите ми. — Не мога да му позволя да го направи!

Следобедната светлина изтляваше до сив сумрак и стаята като че ли се изпълни с всичкото отчаяние на света. Утре призори ще те видя мъртъв. Нямаше надежда да открия Джейми тази нощ. Знаех, че няма да се прибере; не би оставил бележката, ако щеше да се върне. Не би лежал до мен през нощта, като знае какво ще стори на сутринта. Не, със сигурност беше отишъл в някой хан или кръчма, където да се подготви да въздаде справедливост.

Мислех си, че знам къде ще се проведе екзекуцията. Заради случилото се на първия му дуел той беше отрязал косата си. Споменът за него щеше да го споходи отново, сигурна бях, когато избира мястото на срещата с врага си. Булонският лес, близо до пътя на Седемте светци. Там често се провеждаха дуели, сред гъстата зеленина, която криеше участниците от властите. Утре една от сенчестите полянки щеше да стане свидетел на сблъсъка между Джейми Фрейзър и Джак Рандал. Аз също.