Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Да, виждам се на ешафода. Видях бесилото в Уентуърт. Казах ли ти?

— Не, не си.

Той кимна и очите му потъмняха от спомена.

— Изкараха ни във вътрешния двор, всички от килията на смъртниците. Накараха ни да застанем в редици и да гледаме екзекуция. Онзи ден обесиха шестима мъже. Гледах как всеки от тях изкачва стъпалата, дванайсет стъпала, застава с вързани зад гърба ръце и гледа към двора, докато му слагат примката. Тогава се запитах как аз ще изкача тези стълби. Дали ще плача и ще се моля като Джон Сътър, или ще стоя гордо изправен като Уили Маклауд и ще се усмихвам на някой приятел долу?

Поклати внезапно глава като куче, което се отърсва от вода, и ми се усмихна леко печално.

— Е, мосю Форе не ми каза нищо ново, но вече е твърде късно. — Той сложи ръка върху моята. — Да, страх ме е, но щом не мога да се откажа от всичко това, за да се върна у дома и да бъда свободен, няма да се откажа и заради страха. Не, любов моя. Твърде късно е.

Посещението на мосю Форе се оказа първото от цяла поредица необичайни събития.

— Долу чака някакъв италианец, мадам — информира ме Магнус. — Не пожела да се представи. — Беше свил засегнат устни и аз разбрах, че макар да не се е представил, гостът е произнесъл не малко думи по негов адрес.

Това, заедно с „някакъв италианец”, ми подсказа кой може да е посетителят, така че не се изненадах особено, когато заварих Чарлс Стюарт до прозореца в салона.

Той се обърна към мен, стиснал шапката си. Явно очакваше Джейми, защото отвори за секунда уста, но бързо се овладя и се поклони.

— Милорд Брох Туарах не си ли е у дома?

— Няма го. Ще желаете ли нещо за пиене, Ваше Височество?

Огледа богато обзаведения салон с интерес, но поклати глава. Доколкото знаех, беше идвал в къщата само веднъж, когато пристигна по покривите след любовна среща с Луиз. И двамата с Джейми смятахме, че не е подходящо да го каним на вечери тук; той още не беше приет от Луи и френските благородници страняха от него.

— Не, благодаря, мадам Фрейзър. Няма да остана; слугата ми чака отвън, а до дома ми има много път. Ще ми се само да отправя една молба към моя приятел Джеймс.

— Ами… добре, сигурна съм, че съпругът ми с радост ще ви услужи Ваше Височество. Ако може… — добавих предпазливо. Чудех се що за молба ще е това. Вероятно заем. Фъргъс напоследък ни носеше доста нетърпеливи писма от шивачи, обущари и други кредитори.

Чарлс се усмихна и изражението му стана изненадващо симпатично.

— Знам. Не мога да изразя, мадам колко високо ценя предаността и услугите на вашия съпруг. Единствено неговото вярно лице сгрява сърцето ми в сегашната ми самота.

— О, така ли?

— Няма да искам голяма услуга — увери ме той. — Но направих малко вложение в товар бутилиран портвайн.

— Така ли? Колко интересно. — Мърто беше тръгнал за Лисабон сутринта със сока от коприва и корена от брош в спорана.

— Нищо особено — махна величествено с ръка Чарлс, за да изрази пренебрежението си към всеки цент от взетата назаем сума. — Но ми се ще моят приятел Джейми да се заеме с разтоварването, когато корабът акостира. Не е прието, нали разбирате — изпъна рамене и вирна нос почти несъзнателно, — човек с моето… положение да се занимава с търговия.

— Да, разбирам, Ваше Височество — прехапах устна аз. Чудех се дали е изразил това си схващане и пред своя партньор Сен Жермен — който без съмнение смяташе младия претендент за шотландския трон за по-незначителен от всички френски благородници, които не се свеняха да си „цапат” ръцете с търговия и да забогатяват от нея.

— А Ваше Височество сам ли се е захванал с това начинание? — попитах най-невинно.

Той се смръщи леко.

— Не, имам съдружник, но той е французин. Предпочитам да се доверя на сънародник. Освен това — добави замислено — чух, че скъпият ми приятел Джеймс е много способен търговец. Вероятно ще успее дори да повиши стойността на инвестицията ми, като уреди продажбата на стоката.

Предположих, че който и да му беше казал за способностите на Джейми, не си е направил труда да го информира, че вероятно няма друг търговец на вино в Париж, когото Сен Жермен да мрази повече. Все пак, ако всичко минеше по план, това нямаше да има значение. А ако не минеше, Сен Жермен сигурно щеше да разреши всичките ни проблеми, като удуши Чарлс Стюарт собственоръчно, когато разбереше, че е поверил половината от неговия безценен портвайн на най-омразния му съперник.