Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Очите му бяха някак разсеяни, потъмнели от копнеж, и аз осъзнах, че скромността в съпружеското легло е съвсем излишна.

Той видя, че го гледам. Изчерви се и пак заби нос в книгата. Аз се обърнах настрани и сложих ръка на бедрото му.

— Интересна ли е книгата? — попитах. Започнах да го галя.

— Ъ? Ами да. — Червенината се засилваше, но той не откъсваше очи от страницата.

Усмихнах се и плъзнах ръка под завивките. Той пусна книгата.

— Сасенак! Знаеш, че не можеш…

— Не, но ти можеш.

Той твърдо отблъсна ръката ми.

— Не, сасенак. Не е редно.

— Защо? Защо да не е?

Размърда се смутено, не смееше да ме погледне.

— Ами… няма да ми е хубаво, сасенак. Ти да ми доставяш удоволствие, а аз да не мога на теб… Не ми се струва редно.

Избухнах в смях и облегнах глава на бедрото му.

— Джейми, толкова си сладък!

— Не съм сладък — рече възмутено. — Но не съм и толкоз себичен. Клеър, престани!

— Възнамеряваш да чакаш още няколко месеца? — попитах, без да спирам.

— Бих могъл — отвърна с огромно достойнство. — Чакал съм двайсет и две години, мога да…

— Не, не можеш — казах аз, отметнах завивките и се възхитих на издутината под нощната му риза. Докоснах я и тя помръдна леко и нетърпеливо. — Господ явно не те е създал за монах, Джейми Фрейзър.

Вдигнах нощната му риза.

— Ама… — започна той.

— Двама сме срещу един — отвърнах и се наведох. — Ти губиш.

През следващите няколко дни Джейми работи усилено, искаше търговията да върви добре по време на отсъствието му. Все пак намираше време да поседи с мен следобед и така се случи, бяхме заедно, когато дойде посетител. Често ни посещаваха; Луиз идваше през ден, за да побъбрим за бременността и да се жалва за изгубената си любов — макар да подозирах, че харесва Чарлс повече сега, отколкото когато ѝ беше любовник. Беше обещала да ми донесе турски сладки и аз очаквах пълното ѝ розово лице да надникне през вратата.

За моя изненада посетителят беше мосю Форе. Самият Магнус го въведе в дневната и взе шапката и наметалото му с почти суеверна почтителност.

Джейми изглеждаше изненадан, но се изправи да поздрави любезно палача и да му предложи питие.

— Аз обикновено не пия алкохол — каза мосю Форе с усмивка. — Но не мога да пренебрегна гостоприемството на мой изтъкнат колега. — Поклони се официално към канапето, на което се бяха излегнала. — Надавам се, че сте добре, мадам Фрейзър?

— Да — отвърнах предпазливо. — Благодаря ви. — Чудех се на какво дължа честта за това посещение. Мосю Форе се радваше на престиж и богатство благодарение на официалните си задължения, но не мислех, че получава много покани за вечери. Внезапно се зачудих дали един палач е приеман в обществото.

Той прекоси стаята и сложи малко пакетче на канапето до мен, сякаш стар лешояд носеше в гнездото храна на малките си. Не бях забравила маста от обесен, затова поех предпазливо пакетчето и го претеглих на дланта си. Миришеше доста силно.

— Малък дар от майка Хилдегард — обясни той. — Доколкото разбрах, това е любимото лекарство на лечителките. Написала е указания за употребата му. — Извади сгънато и запечатано с восък писмо от вътрешния си джоб и ми го подаде.

Аз помирисах пакетчето. Листа от малина и каменоломка; имаше и още нещо, което не разпознавах. Надявах се, че майка Хилдегард е включила и списък на съставките.

— Моля, благодарете ѝ от мое име — казах аз. — А как са другите в болницата? — Работата много ми липсваше, монахините и странния асортимент от лекари също. Поговорихме известно време за болницата и персонала ѝ. Джейми понякога се обаждаше, но предимно слушаше с любезна усмивка или — когато темата станеше твърде медицинска — забиваше нос в чашата с вино.

— Колко жалко — казах аз, когато мосю Форе ми разказа за наместването на счупена лопатка. — Никога не съм виждала как се прави. Хирургичната работа много ми липсва.

— Да, и на мен ще ми липсва — кимна той и отпи малко вино. Чашата му беше почти пълна, явно не се беше шегувал за въздържанието си.

— Напускате Париж? — попита изненадан Джейми.

Мосю Форе сви рамене и гънките на дългото му палто изшумоляха като пера.

— Само за известно време. Ще отсъствам поне два месеца. Всъщност, мадам — наклони глава към мен, — точно затова ви посетих днес.

— Така ли?

— Да, отивам в Англия и ми хрумна, че ако желаете, за мен няма да е никаква трудност да предам някакво съобщение. Ако там има човек, с когото бихте искали да се свържете — добави с обичайната си прецизност.