Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Отбелязах съвсем обективно всички тези физически симптоми, сякаш ставаше дума за някой друг; иначе не чувствах нищо. Малкият, хладен логически център в мозъка ми си беше там, но обвивката от чувство, през която обикновено преминаваха мислите ми, беше изчезнала; мъртва, парализирана или просто вече я нямаше. Не знаех и не ме беше грижа. Бях в Болницата на Ангелите вече пети ден.

Дългите пръсти на майка Хилдегард ме опипваха леко през памучната нощница, натискаха корема ми, търсеха острите ръбове на контрахираща матка. Плътта обаче беше мека като зрял плод и нежна под пръстите ѝ. Смръщих се, когато те потънаха по-дълбоко, тя също се смръщи и промърмори нещо под нос.

Дочух име и попитах:

— Раймон? Познавате мастър Раймон? — Едва ли можех да си представя по-странна двойка от тази непреклонна монахиня и малкия гном от пещерата с черепите.

Тя вдигна изумена гъстите си вежди.

— Мастър Раймон ли казахте? Еретикът шарлатанин? Боже опази!

— Стори ми се, че изрекохте името му.

Пръстите подновиха работата си, опипваха сгъвката на слабините ми в търсене на бучки на увеличени лимфни възли, които биха подсказали за наличието на възпаление. И те бяха там, знаех го; сама ги напипвах, докато прокарвах нещастно ръце по празното си тяло. Усещах треската, болката и студа дълбоко в костите си, който лумваше в пламък, щом стигнеше до кожата ми.

— Призовавах свети Раймон Нонат да ни помогне — обясни ми майка Хилдегард, като накисна кърпа в студена вода. — Той е най-ценният помощник на бъдещите майки.

— Каквато аз вече не съм. — Бръчка се появи между веждите ѝ за миг, докато монахинята попиваше челото ми, мокреше бузите ми и горещата, влажна от потта шия.

Потреперих от студената вода, тя веднага спря и сложи замислено ръка на челото ми.

— Свети Раймон не е толкова придирчив — рече леко укорително. — Аз самата помагам, където има нужда. Препоръчвам и вие да правите така.

— Аха. — Затворих очи и се оттеглих в убежището на сивата мъгла. Сега в нея като че ли имаше слаби светлинки, кратки пропуквания като искри в гръмоносни облаци на летен хоризонт.

Чух тракането на зърната на броеницата, когато майка Хилдегард се изправи, и тихия глас на една от сестрите, викаше я за поредния спешен случай. Майка Хилдегард стигна почти до вратата, обърна се и тежките ѝ поли изшумоляха. Тя посочи с пръст към пода до леглото ми и рече:

— Бутон! Стой там! Почивай!

Кучето, което не се помайваше, също като стопанката си, се извърна бързо насред крачка и скочи на края на леглото ми. Размеси малко завивките с лапи, завъртя се три пъти, сякаш си омагьосваше място, легна в краката ми и положи нос върху лапите си с дълбока въздишка.

Доволна, майка Хилдегард промърмори за сбогом:

— Бог да те пази, детето ми! — И изчезна.

През сгъстяващата се мъгла и ледената скованост, която ме обгръщаше, аз смътно осъзнах жеста ѝ. Не можеше да положи дете в прегръдките ми, затова ми даваше своя най-добър заместител.

Рошавата тежест в краката ми наистина ми донесе някаква утеха. Бутон лежеше неподвижно като кучетата в краката на кралете, изобразени на плочите над гробниците им в Сен Дени. Топлината му пропъждаше мраморния хлад от краката ми, а присъствието му беше за предпочитане пред самотата и човешката компания, защото той не искаше нищо от мен. Нищо, точно това чувствах и нямах какво друго да предложа.

Бутон пръдна тихичко и се унесе. Аз дръпнах завивките към носа си и също се опитах да заспя.

Накрая потънах в сън. И сънувах. Трескави сънища за изтощение и опустошение, за невъзможна задача, повтаряна до безкрай. Несекващо болезнено усилие насред някаква каменна пустош. Гъста сива мъгла, в която загубата ме преследваше като демон.

Събудих се внезапно и видях, че Бутон го няма, но не съм сама.

Косата на Раймон растеше някак в права линия, равна черта над широко чело, сякаш прокарана с чертожен инструмент. Гъстата посивяваща коса беше наресана назад и стигаше до раменете, затова огромното чело изпъкваше като каменен блок и напълно засенчваше останалата част от лицето. Сега то се рееше над мен, надвиснало над трескавите ми очи като надгробна плоча.

Линии и гънки се раздвижиха леко, когато той заговори на сестрите, и аз реших, че приличат на букви точно под повърхността на камъка, които се опитват да избият нагоре, за да изпишат името на мъртвия. Бях сигурна, че след миг името ми вече ще се чете по тази бяла плоча и аз наистина ще умра. Извих гръб и изпищях.