Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Гърдите ми започнаха да се затоплят, но с топлината на здравето, а не с огъня на треската. Течението от отворената врата си проправи път през драпериите и вдигна един мокър кичур от слепоочието ми, но вече не ми беше студено.

Раймон стоеше със сведена глава и потънало в качулката лице. Сякаш след много време вдигна ръце от гърдите ми, прокара ги съвсем бавно по ръцете ми и стисна леко ставите на раменете, лактите, китките и пръстите. Болката намаля и ми се стори, че мярвам бледа синя линия от вътрешната страна на ръката ми. Сияеше като призрак на костта.

Без да бърза, той прокара ръце обратно до вдлъбнатината на ключицата и надолу по тялото ми, като извиваше длани по ребрата ми.

Най-странно от всичко беше, че не бях смаяна. Струваше ми се съвсем естествено, а измъченото ми тяло се предаваше с благодарност на твърдите му ръце, топеше се и се преоформяше като восък.

Сега от тези широки четвъртити ръце на работник се излъчваше странна топлина. Те се движеха съвсем бавно по тялото ми и аз усещах как умират бактериите в кръвта ми, малките експлозии при изчезването на всяка частица от инфекцията. Усещах всеки свой орган триизмерен и го виждах така добре, сякаш беше пред очите ми. Ето я кухината на стомаха, ето я извивката на черния дроб и всяка завъртулка на червата, обгърнати от сияйната мрежа на стомашната ципа. Топлината сияеше и се разливаше във всеки орган, озаряваше го като малко слънце в мен, после продължаваше нататък.

Раймон поспря, ръцете му притискаха двете страни на издутия ми корем. Стори ми се, че се смръщи, но не бях сигурна. Извърна глава, заслуша се, но се чуваха само обичайните болнични шумове, без приближаващи към нас стъпки.

Аз ахнах и неволно помръднах, когато едната ръка се спусна още надолу и се сви между бедрата ми. Другата ръка засили натиска си и ме предупреди да мълча, а късите пръсти проникнаха в мен.

Затворих очи и зачаках. Усещах как вътрешните ми стени се настройват към това странно нахлуване, а възпалението полека отстъпваше пред напредващата ръка.

Сега той докосваше центъра на загубата ми и болезнен спазъм сви дебелите стени на възпалената ми матка. Изстенах тихо и стиснах устни, защото той поклати глава.

Другата му ръка се плъзна успокояващо на корема ми, докато пръстите докосваха утробата ми. Тогава той застина, обгърнал с ръце източника на болката ми, сякаш беше кристална сфера, тежка и крехка.

— Сега — рече тихо. — Призови го. Призови червенокосия. Призови го.

Натискът на пръстите в мен и на дланта му се засили и аз притиснах крака към леглото, за да се преборя с него. Но не ми беше останала никаква сила и неумолимият натиск продължи, пропукваше кристалната сфера, освобождаваше хаоса в нея.

Умът ми се изпълни с образи, по-лоши от тези в трескавите сънища, защото бяха по-истински. Печал, загуба и страх ме разкъсваха, а прашната воня на смърт и бял талк изпълваше ноздрите ми. Докато посягах наслуки за помощ към шарките в ума си, чувах гласа му да шепне търпеливо, но повелително: „Призови го”. И аз се устремих към своята котва.

— Джейми! ДЖЕЙМИ!

Жега се стрелна през корема ми, от едната ръка към другата, като стрела през центъра на таза ми. Натискът отслабна, оттегли се и ме изпълниха лекота и хармония.

Леглото потрепери, когато той се промуши под него. Точно навреме.

— Милейди! Добре ли сте? — Сестра Анжелик се появи през драпериите, кръглото ѝ лице беше разкривено от тревога. Загрижеността в погледа ѝ беше подплатена с примирение; сестрите знаеха, че скоро ще умра — ако това щеше да е последната ми битка, тя бе готова да извика свещеника.

Малката ѝ твърда ръка докосна за миг бузата ми, после бързо се премести на челото и се спусна обратно. Завивката още беше смачкана около бедрата ми, а нощницата беше отворена. Ръцете ѝ се плъзнаха под нея към подмишниците ми, останаха за миг там и се отдръпнаха.

— Слава тебе Господи! — извика тя с навлажнени очи. — Треската е отминала! — Внезапно разтревожена, тя се наведе, за да се увери, че треската не е отминала поради простия факт, че съм мъртва. Аз ѝ се усмихнах немощно.

— Добре съм. Кажи на майката.

Тя кимна с готовност, поспря само да ме завие и изтича навън. Драпериите едва бяха спрели да се люлеят след нея, когато Раймон се появи изпод леглото.

— Трябва да вървя — рече той и сложи ръка на главата ми. — Всичко хубаво, мадона.

Колкото и да бях слаба, се надигнах и стиснах ръката му. Плъзнах длан по нея, но не открих нищо. Кожата му беше съвсем гладка чак рамото. Той се вгледа изумен в мен.