Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Често заспивах трудно, вероятно защото, когато бях будна, се чувствах като насън. Нощем лежах и се взирах в белия таван с гипсови плодове и цветя. В мрака той сякаш надвисваше над мен като сива форма, олицетворение на депресията, която поглъщаше ума ми през деня. Когато затворех очи, сънувах. Не можех да блокирам сънищата със сивота, те идваха ярки, за да ме измъчват в мрака. Затова рядко спях.

Нямаше вест от Джейми. Не знаех какво му е попречило да дойде в болницата, вината или нараняване, но не дойде и във Фонтенбло. Сигурно вече беше тръгнал за Орвието. Понякога се чудех кога — и дали — ще го видя отново и какво щяхме да си кажем. Но през повечето време предпочитах да не мисля за това. Оставях дните да се изнизват, един по един, и се пазех от мисли за бъдещето и миналото, живеех само в настоящето.

Лишен от идола си, Фъргъс залиня. Все го виждах през прозореца си как седи безутешно под един глог в градината, прегръща коленете си и се взира в пътя към Париж. Накрая реших да отида при него. Спуснах се тежко по стълбите и тръгнах по градинската пътека.

— Не можеш ли да си намериш занимание, Фъргъс? — попитах го. — Със сигурност някой коняр ще се зарадва на помощта ти.

— Да, милейди — съгласи се колебливо той. Почеса се замислено по задника. Наблюдавах поведението му с дълбоко подозрение.

— Фъргъс — скръстих ръце, — да нямаш бълхи? — Той зачеса трескаво ръката си.

— О, не, милейди!

Наведох се и го изправих. Подуших го леко и пъхнах пръст в яката му, колкото да разкрия мръсния обръч на врата му.

— Баня — рекох строго.

— Не! — Отскочи, но аз го хванах за рамото. Изненадах се от яростната му реакция. Той не си падаше по къпането, като всички парижани — те се отнасяха към къпането с неохота, граничеща с ужас, — но все пак не можех да позная обикновено послушното дете в тази малка хала, която се гърчеше и извиваше под ръката ми.

Нещо се съдра, той се освободи и скочи през къпинака като заек, бягащ от невестулка. Листата зашумоляха, чу се драпане по камъни и Фъргъс изчезна зад стената, устремен към пристройките в края на имението.

Тръгнах през лабиринта от паянтови бараки зад замъка, като проклинах под нос и прескачах локви и купчини боклуци. Внезапно се чу пискливо свистене, защото облак мухи се надигна от купчина тор на крачка пред мен и те засвяткаха сини на слънчевата светлина.

Не бях достатъчно близо, за да съм ги разбунила аз. Нещо шаваше в тъмния вход до купчината тор.

— Аха! — извиках. — Хванах те, мръсен малък негоднико! Излез веднага!

Никой не се появи, но отвътре се чу шум и ми се стори, че нещо се бялна в мрака. Стиснах нос, прекрачих купчината тор и влязох в бараката.

Последваха две ужасени ахвания; моето, защото видях Дивака от Борнео, залепен до задната стена, и неговото — защото видя мен.

Светлината се процеждаше през процепите между дъските и беше достатъчна да се огледаме добре, щом очите ми свикнаха със сумрака. Все пак не беше чак толкова ужасен, колкото ми се стори отначало, но и не изглеждаше особено добре. Брадата му беше гъста и сплъстена като косата, която се спускаше по раменете, облечени в парцалива като на просяк риза. Беше бос и ако изразът санкюлоти [19] Sans-culotte (фр.) — революционно настроените бедни в Париж по време на Великата френска революция. Названието означава буквално „без кюлоти”. По това време богатите мъже носели бричове до коляното (кюлоти) с дълги чорапи, а бедните — дълги панталони. — Бел. прев. все още не беше влязъл в употреба, той нямаше вина за това.

Не се изплаших, защото очевидно той се изплаши от мен. Притискаше се към стената, сякаш се опитваше да премине през нея чрез осмоза.

— Всичко е наред — казах успокояващо. — Няма да ви нараня.

Вместо да се успокои обаче, той се изправи рязко, посегна към пазвата си и извади дървено разпятие на кожена каишка. Вдигна го към мен и започна да се моли с треперещ от ужас глас.

— О, Боже! — сопнах се аз. — Не и тоя! — Поех дълбоко дъх. — Отче наш, Който си на Небесата… — Той се ококори и продължи да стиска разпятието, но поне спря да се моли.

— Амин! — заключих с въздишка. Вдигнах ръце и ги размахах пред лицето си. — Виждате ли? Казах я цялата. Дори не си заключих пръстите. Затова няма как да съм вещица, нали?

Мъжът бавно свали кръста и се втренчи зяпнал в мен.

— Вещица ли? — Изглеждаше, сякаш мислеше мен за луда, което ми се стори доста нагло при дадените обстоятелства.

— Не сте ме взели за вещица? — Вече се чувствах пълна глупачка.