Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Иззад ъгъла на конюшнята долетя вик и Джейми закова на място точно когато Фъргъс изскочи пред нас като изстрелян от прашка. Преследваха го двама коняри. Зеленикава следа от тор по лицето на единия ни подсказа каква е причината за тази суматоха.

Със забележително самообладание Фъргъс удвои скоростта, откъсна се от преследвачите си, втурна се сред гостите и намери укритие зад полата на Джейми. Щом видяха, че жертвата им е намерила закрила, преследвачите се озърнаха плахо към приближаващата фаланга от придворни и рокли, спогледаха се, после се обърнаха и отпрашиха.

Фъргъс подаде глава иззад полата ми и извика нещо на гърлен френски, което му спечели перване по ухото от Джейми.

— Я да млъкваш! И спри да хвърляш конски ябълки по хора, дето са по-едри от теб. Хайде, върви и не прави бели — Той подкрепи съвета си с един здравословен шамар по задника на Фъргъс, който го запрати в посока, обратна на тази, в която бяха изчезнали преследвачите му.

Аз не бях много съгласна да вземаме Фъргъс на това пътуване, но повечето дами имаха пажове, които вършеха разни задачи, носеха кошниците с храна и други такива по време на екскурзии. А и Джейми искаше да покаже на момчето провинцията. Смяташе, че си е заслужило една ваканция. Това добре, но Фъргъс никога не беше излизал от Париж и се превъзбуди от чистия въздух, светлината и красивите огромни животни. Направо обезумя и не спря да прави щуротии.

— Господ знае какво ще натвори сега — казах мрачно, загледана след отдалечаващата се фигурка. — Вероятно ще подпали нещо.

Джейми не се притесни от предположението ми.

— Ще се оправи. Всички момчета се замерят с тор.

— Така ли? — Обърнах се и огледах Сен Жермен — безупречен в белия лен, бялата вълна и бялата коприна и сведен любезно към херцогинята, която се клатушкаше бавно през осеяния със слама двор. — Ти може и да си се бил, но не и той. За епископа също имам съмнения. — Чудех се дали тази екскурзия е добра идея, поне що се отнася до мен. Джейми беше в стихията си сред огромните коне и херцогът беше впечатлен от него, но гърбът ужасно ме болеше от пътуването, краката ми бяха горещи и подути, а кожените обувки страшно ми убиваха.

Джейми ме погледна усмихнат и стисна ръката ми на лакътя си.

— Малко остана, сасенак. Водачът иска да ни покаже ограждението за разплод и след това ти и другите дами ще седнете да хапнете, а мъжете ще се пъчат около вас и ще си мерят оная работа.

— Така ли става, след като си гледал как се чифтосват коне? — попитах смаяна.

— При мъжете е така; не знам какво им става на дамите. Ослушвай се и после ми кажи.

Сред нашата компания наистина се усещаше потисната възбуда, когато се натъпкахме в и без това тясната конюшня за разплод. Тя също беше каменна, но не разделена на отделни ясли, а имаше малко ограждение с отделения от двете страни, нещо като улей в задната част и няколко портички, които можеха да се отварят и затварят, за да се контролират движенията на конете.

Самата сграда беше светла и просторна благодарение на огромните прозорци в двата края, които разкриваха гледка към тревистите пасища навън. Видях няколко огромни кобили першерон да пасат в края на едното, после препуснаха в тръс, като клатеха глави и гриви с пронизително цвилене. В отговор от едното отделение в края на конюшнята се чу силно цвилене и преградата се разтресе от ритника на обитателя ѝ.

— Той е готов — прошепна глас зад мен. — Чудя се коя ще е късметлийката.

— Най-близката до портата — предположи херцогинята, винаги готова да се обзаложи. — Залагам пет ливри.

— О, не! Грешите, мадам, тя е твърде спокойна. Ще е онази дребната под ябълковото дърво, която върти очи като кокетка. Виждате ли как тръска глава? Аз залагам на нея.

Всички кобили бяха спрели при цвиленето на жребеца. Вдигнаха муцуни и ушите им запотрепваха. По-неспокойните мятаха глава, а една проточи врат и изцвили силно.

— Тази ще е — каза тихо Джейми. — Чуваш ли как го вика?

— И какво казва, милорд? — попита епископът с блясък в очите.

Джейми тръсна сериозно глава.

— Това е песен, милорд, но мъж с дрехи е глух за нея — или поне би трябвало — добави той и отново избухна смях.

Наистина беше кобилата, която призова жребеца. Щом се озова вътре, тя закова на място, вдигна глава и започна да души въздуха. Жребецът също я надуши и цвиленето му отекна в гредите на тавана така, че заглуши всички разговори.

И без това вече никой не говореше. Въпреки всички болежки дори аз усетих тръпката на възбуда в гърдите си и стягане в издутия корем, когато кобилата отново отговори на зова на жребеца.