Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Тогава защо, Джейми? Защо реши да не убиваш Джак Рандал?

Той още държеше крака ми, отвори очи и ми се усмихна.

— Ами, мислех си за много неща, докато вървях напред-назад онази вечер. Първо си казах, че ти ще страдаш, ако убия мръсното копеле. Готов съм на много да ти спестя страданията, сасенак, но трябва ли да поставям твоята съвест пред моята чест?

— Не. — Поклати отново глава. — Всеки от нас може да отговаря само за своите дела и за своята съвест. Стореното от мен но може да тежи на теб, каквито и да са последствията. — Примигна, очите му се бяха насълзили от прашния вятър. Прекара ръка през косата си в неуспешен опит да я приглади. Кичурчетата на лизнатото на темето му стърчаха като непокорен фонтан.

— Тогава защо? — настоях и се наведох напред. — Обясни ми какво не би те спряло. А какво те спря?

Той се поколеба, после срещна дръзко очите ми.

— Чарлс Стюарт, сасенак. Засега няма никакви шансове, но ако инвестицията му успее, той ще може да поведе армия към Шотландия. А тогава… е, ти знаеш по-добре от мен какво може да стане.

Така беше и тази мисъл ме смрази. Спомних си описанията на историците за съдбата на планинците при Калоден — „окървавените тела на мъртвите лежали на три пласта под дъжда”.

Планинците, зле командвани и гладуващи, но яростни до самия край, щяха да бъдат пометени само за половин час. Телата им щяха да гният на купчини под студения априлски дъжд, а каузата, за която се бяха борили сто години, щеше да умре заедно с тях.

Джейми посегна внезапно напред и хвана ръцете ми.

— Мисля, че няма да се случи, Клеър; мисля, че ние ще го спрем. А дори да не успеем, пак не мисля, че нещо ще се случи с мен. Но ако… — Сега беше съвсем искрен, говореше тихо и настоятелно: — Ако се случи, искам да има къде да идеш; искам да има при кого да идеш, ако аз… не съм тук, за да се грижа за теб. Ако няма да съм аз, нека поне е мъж, който те обича. — Стисна още по-силно пръстите ми и двата пръстена се впиха в плътта ми.

— Клеър, знаеш какво ми струва да направя това за теб — да пощадя Рандал. Обещай ми, че ако времето настъпи, ще се върнеш при Франк. — Гледаше ме трескаво, с дълбоки сини очи като небето зад тях. — Вече два пъти се опитах да те върна там. И слава на Бог, че не отиде. Но ако пак се наложи, обещай ми, че ще се върнеш при него, при Франк. Защото затова отложих смъртта на Джак Рандал с година — заради теб. Обещай ми, Клеър.

— Allez! Allez! Montez! [18] Хайде! Хайде! Дий! (от фр.) — Бел. прев. — извика кочияшът над нас, подканяше конете по склона. Вече пристигахме.

— Добре — казах накрая. — Обещавам.

Конюшните в Аржентан бяха чисти и просторни, ухаеха на лято и на коне. В едно открито отделение Джейми обикаляше като муха около кобила першерон.

— О, ама каква си ми хубава! Ела, скъпа, нека огледам тази красива дебела задница. О, да, великолепна!

— Ще ми се съпругът ми да ми говореше така — отбеляза херцогиня Дьо Нев и дамите, наредени на централната пътека, се изкикотиха.

— Вероятно ще го направи, мадам, ако и вашата задница събуждаше такъв възторг. Но вероятно вашият съпруг не споделя възхищението на лорд Брох Туарах от добре оформените задници. — Граф Сен Жермен ме погледна с пренебрежително веселие. Опитах да си представя как тези черни очи светят през процепите на маска и успях — и то много добро. За нещастие дантелата на маншета му покриваше кокалчетата на пръстите и не можех да видя сгъвката на палеца.

Джейми се облегна свойски на широкия гръб на кобилата, само главата и раменете му се издигаха над нея.

— Лорд Брох Туарах оценява красотата във всичките ѝ форми, мосю графе, и в животно, и в жена. За разлика от някои хора обаче, съм способен да направя разлика между тях. — Ухили се злобно на Сен Жермен и потупа кобилата по врата за сбогом, а всички избухнаха в смях.

Джейми ме хвана за ръка и ме поведе към следващата конюшня, следван бавно от останалите.

— О! — възкликна, щом вдиша миризмата на коне, хамути, тор и слама. — Толкова ми липсваше миризмата на конюшня, а и провинцията ме кара да тъгувам по Шотландия.

— Не прилича много на Шотландия — казах аз, присвила очи на яркото слънце след сумрака в конюшнята.

— Не, но е природа — рече той, — чиста, зелена и без дим вън въздуха или мръсотия по земята. Ако не броим конските фъшкии.

Слънцето сияеше над покривите на Аржентан, сгушено сред вълнистите зелени хълмове. Кралските конюшни бяха близо до града, много по-солидно построени от домовете на поданиците му. Плевните и конюшните бяха от камък с каменни подове, плочи на покривите и в тях се поддържаше чистота, която не се постигаше дори в Болницата на Ангелите.