Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Така е — отвърнах предпазливо. Нямах представа накъде бие, но знаех, че това не са празни приказки. — И съм ти благодарна, разбира се.

Той изсумтя гърлено.

— Не става дума за благодарност, сасенак, нито от твоя страна, нито от моя — искам да кажа само, че не става дума и за дълг. — Усмивката изчезна от очите му и той стана съвсем сериозен. — Няма да ти дам живота на Рандал като отплати за моя — първо, няма да е честно. Затвори си устата, сасенак — добави практично, — ще влезе някоя муха. — В каретата наистина имаше мухи, три бяха кацнали на ризата на Фъргъс, несмущавани от издигането и спадането на гърдите му.

— Тогава защо се съгласи? — Спрях да се дърпам, той обгърна краката ми с ръце и прокара бавно палци по петите ми.

— Ами, не беше заради твоите причини. А колкото до Франк… Е, аз му взех жената и ми е жал за него… понякога добави с безсрамно вдигната вежда. — Все пак какво щеше да по-различно, ако ми беше съперник тук и сега? Ти имаше избор и избра мен, макар че всички удобства бяха на негова страна. Ох! — Освободих единия си крак и го изритах в ребрата. Toй се изправи и го хвана тъкмо навреме преди следващия ритник.

— Съжаляваш ли за избора си?

— Още не — отвърнах, — но може и да съжаля. Продължавай.

— Не разбирах защо това, че си избрала мен, да ме задължава някак към Франк Рандал. Освен това ще ти призная, че доста ревнувам от него.

Изритах го с другия крак, като се прицелих по-ниско. Той го хвана преди удара и изви ловко глезена ми.

— А дали трябва да му спася живота — продължи, без да обръща внимание на опитите ми за бягство, — това е въпрос, на който може да отговори само брат Анселм от абатството. Аз определено не бих убил хладнокръвно невинен човек, но съм убивал мъже в битка. Това различно ли е?

Спомних си войника и момчето в снега, което бях убила при бягството ни от затвора. Вече не се измъчвах с мисли за тях, но знаех, че никога няма да ме напуснат.

Той поклати глава.

— Не, може да се намерят всякакви доводи, но в крайна сметка изборът се свежда до едно: убиваш, когато се налага, и после живееш с това. Помня лицето на всеки от мъжете, които съм убил, и винаги ще ги помня. Но аз съм жив, а те не са и това е единственото ми оправдание.

— В случая то не важи — изтъкнах аз. — Това не е въпрос на живот и смърт.

Той поклати глава и мухата, кацнала на косата му, отлетя.

— Ето тук бъркаш, сасенак. Онова, което стои между мен и Джак Рандал, може да се разреши само със смърт, а вероятно и тя няма да е достатъчна. Има и други начини да убиеш, освен с нож или пистолет, и има по-лоши неща от физическата смърт. — Гласът му омекна. — В абатството ти ме избави не само от една смърт и не мисли, че не го знам. — Поклати глава. — Може би все пак ти дължа повече, отколкото ти на мен.

Пусна краката ми и изпъна своите.

— Това ме кара да мисля и за твоята съвест. Все пак ти нямаше представа какво ще се случи, когато направи избора си, и едно е да изоставиш мъж, а съвсем друго да го осъдиш на смърт.

Това описание на действията ми изобщо не ми се понрави, но не можех да отрека фактите. Аз наистина бях изоставила Франк и макар че не съжалявах за избора си, все още съжалявах, че ми се наложи да избирам. Следващите думи на Джейми прозвучаха като зловещо ехо на мислите ми.

— Ако знаеше, че това ще доведе до смъртта на Франк, вероятно щеше да избереш друго. А след като избра мен, аз имам ли право да влошавам още повече последиците от действията ти?

Той беше така потънал в мислите си, че не виждаше какъв ефект имат думите му върху мен. Сега ме погледна и веднага замълча.

— Не разбирам как твоята постъпка може да е грях, Клеър — каза накрая и сложи ръка на крака ми. — Аз съм твой законен съпруг, колкото и той е бил или ще бъде. Ти дори не знаеше дали ще можеш да се върнеш при него; можеше да идеш още по-назад или пък напред във времето. Ти направи каквото смяташе, че трябва да направиш и това е най-доброто решение. — Вдигна глава и очите му сякаш се вгледаха в душата ми.

— Ще ти призная, че не ме интересува дали е правилно или грешно, Клеър, важното е, че си тук с мен. Ако е било грях да ме избереш… тогава аз ще ида право при Дявола и ще му благодаря, че те е изкушил да го сториш. — Вдигна крака ми и нежно целуна палеца.

Сложих ръка на главата му; късата коса беше щръкнала но мека, като бодлите на много малко таралежче.

— Не мисля, че е грешно — казах тихо. — Но ако е… тогава аз ще дойда при Дявола с теб, Джеймс Фрейзър.

Той затвори очи и сведе глава над крака ми. Стискаше го толкова силно, че усещах как тънките костици се притискат една към друга; все пак не се отдръпнах. Притиснах пръсти към главата му и дръпнах леко косата.