Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Краката ми трепереха, отпуснах се в един фотьойл близо до края на коридора. Един от вездесъщите слуги се появи, за да попита раболепно дали мадам иска вино или бисквита. Махнах му да си върви и зачаках.

Най-сетне той спря пред мен, разкрачил крака с обувки със сребърни катарами, стиснал ръце зад гърба си. Чакаше да го погледна. Лицето му беше спокойно, без следа от вълнение, макар че бръчиците около очите се бяха вдълбали от напрежение.

— Тогава година — каза той. Обърна се веднага и измина няколко крачки, преди да успея да се надигна от зеленото кадифено кресло. Едва се бях изправила, когато се завъртя рязко, направи три крачки към огромното цветно стъкло и го разби с дясната си ръка.

Прозорецът беше изработен от хиляди миниатюрни цветни стъкълца в оловен обков. Сцената, която изобразяваха, Присъдата на Парис, потрепери в рамката си, но оловото удържа повечето стъкла непокътнати и въпреки трясъка се появи само една назъбена дупка при краката на Афродита, откъдето лъхна топъл пролетен въздух.

Джейми постоя така, притиснал ръце към гърдите си. На къдравия дантелен маншет избиваше червено петно. След това пак профуча покрай мен, когато понечих да го докосна, и се отдалечи мълчаливо.

Сринах се в креслото толкова силно, че от плюша се вдигна облаче прах. Останах там безсилна, със затворени очи. Хладният нощен вятър ме обливаше. Косата ми беше мокра на слепоочията, усещах пулса си в основата на гърлото — бърз като на птичка.

Дали някога щеше да ми прости? Сърцето ми се сви като юмрук, когато си спомних погледа му, в който се четеше болката от предателството. Как може ти да ме молиш за това? Точно ти, която знаеш… Да, знаех и си мислех, че това знание може да ме откъсне от Джейми, както ме беше откъснало от Франк.

Не знаех дали той ще ми прости, но аз нямаше да си простя, ако обрека един невинен човек — човек, когото някога съм обичала.

— Греховете на бащите — прошепнах на себе си. — Греховете на бащите не бива да тегнат върху децата им.

— Мадам?

Сепнах се, отворих очи и видях също толкова стресната прислужница да пристъпва назад. Сложих ръка на гърдите си и поех дълбоко дъх.

— Мадам, добре ли сте? Да извикам ли…

— Не — отвърнах възможно най-твърдо. — Добре съм. Искам да поседя тук за малко. Моля те, върви си.

Момичето ме послуша с готовност и изчезна по коридора, а аз останах да се взирам невиждащо в една любовна сцена на отсрещната стена. Внезапно ми стана студено, придърпах наметалото, което не бях успяла да сваля, и пак затворих очи.

Минаваше полунощ, когато най-сетне влязох в спалнята. Джейми беше там, седеше пред малка масичка и се взираше в две мушици, които пърхаха опасно близо до пламъка на свещта. Аз оставих наметалото да се свлече на пода и тръгнах към него.

— Не ме докосвай! Лягай си! — Говореше почти разсеяно, но аз спрях като закована.

— Но ръката ти…

— Няма значение. Лягай си!

Кокалчетата на дясната му ръка бяха покрити с кръв, а маншетът на ризата се беше вкоравил от нея, но не смеех да го докосна. Оставих го да се взира в предсмъртния танц на мушиците и си легнах.

Събудих се призори, първата светлина вече очертаваше контурите на мебелите в стаята. През двойните врати към преддверието видях Джейми там, където го бях оставила, все още до масата. Свещта вече беше изгоряла, мушиците ги нямаше, а той седеше отпуснал глава на ръцете си и заровил пръсти в брутално остриганата си коса. Светлината отмиваше всеки цвят от стаята; дори косата, която стърчеше като пламъчета между пръстите му, изглеждаше пепелява.

Станах от леглото и веднага почувствах студ, бях само по нощна риза. Той не се обърна, когато се приближих зад него, но знаеше, че съм там. Докоснах ръката му, той я отпусна на масата и главата му бавно се килна назад, докато не легна точно под гърдите ми. Въздъхна дълбоко, щом го погалих, и аз усетих как напрежението започва да го напуска. Ръцете ми се плъзгаха по врата и раменете, усещаха хладната кожи през тънкия лен. Накрая минах пред него. Той ме хвана през кръста и ме издърпа към себе си. Зарови глава в нощницата ми, точно над нероденото ми дете.

— Студено ми е — казах много тихо. — Ще дойдеш ли да ме стоплиш?

След миг кимна и стана от мястото си. Поведох го към леглото, после го съблякох и го завих с юргана. Легнах в извивката на ръката му, притиснах се плътно до него и зачаках студът на кожата му да си отиде.

Колебливо сложих ръка на гърдите му, погалих леко едното зърно, докато не се изду като малка пъпчица от желание. Той сложи длан върху моята и се усмихна. Страхувах се, че ще ме отблъсне и той го направи, но само за да се обърне към мен.