Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Да. Ако убиеш Джак Рандал сега, Франк… няма да съществува. Няма да се роди. Джейми, не можеш да убиеш невинен човек!

Лицето му, обикновено светлобронзово, се покриваше с бели петна, докато говорех. После червеното започна пак да избива, пламтеше по връхчетата на ушите и по бузите.

— Невинен човек?

— Франк е невинен човек! Джак Рандал не ме интересува…

— Мен пък ме интересува! — Той грабна чантата и тръгна към вратата, наметалото се вееше от рамото му. — Господи, Клеър! Опитваш се да ми попречиш да отмъстя на човека, който ме направи своя курва? Който ме принуди да коленича и да му смуча оная работа, омазана с моята кръв? Господи, Клеър! — Отвори рязко вратата и аз го настигнах чак в коридора.

Вече беше тъмно, но слугите бяха запалили свещите и в коридора имаше меко сияние. Хванах Джейми за ръката.

— Джейми! Моля те!

Той рязко се освободи. Едва сдържах сълзите си. Хванах чантата и я издърпах от рамото му.

— Моля те, Джейми! Почакай само една година! Детето — на Рандал — ще бъде заченато следващия декември. След това няма да има значение. Но моля те — за бога, Джейми, — изчакай дотогава!

Свещникът на поръбената със злато маса хвърляше сянката му огромна и потрепваща на стената. Той се взираше в нея със стиснати юмруци, сякаш изправен пред страховит гигант.

— Да — прошепна на себе си. — Аз съм голям мъж. Голям и силен. Мога да издържа дотогава. Да, мога. — Обърна се рязко и закрещя: — Мога да издържа много! Но само защото мога, означава ли, че трябва? Трябва ли да търпя само чуждите слабости? Не мога ли и аз да имам такива?

Тръгна по коридора, сянката тихо забърза след него.

— Не можеш да искаш това от мен! Точно ти! Ти, която знаеш какво… какво… — задави се от гняв.

Удряше каменната стена, докато вървеше, стоварваше яростно юмрук по мазилката. Камъкът поглъщаше и приглушаваше ударите.

Джейми се обърна към мен и се приближи, дишаше тежко. Стоях напълно неподвижно, страх ме беше да заговоря. Той кимна бързо два пъти, сякаш взимаше някакво решение, после извади кинжала от колана си със съсък и го вдигна пред носа ми. Заговори с огромно усилие:

— Избирай, Клеър! Той или аз! — Пламъците на свещите танцуваха по метала, докато той обръщаше бавно ножа. — Аз не мога да живея, докато той е жив. Ако не искаш да го убия, тогава ме убий сега ти! — Грабна ръката ми и притисна пръстите ми към дръжката на кинжала. После разкъса жабото си, оголи гърлото и вдигна рязко ръката ми към него.

Дърпах се с всичка сила, но той приближаваше върха на острието към меката вдлъбнатинка над ключицата; точно под белега, оставен от ножа на Рандал преди три години.

— Джейми! Спри! Спри веднага! — Стиснах китката си с другата ръка и отслабих хватката му дотолкова, че да отворя пръсти. Ножът изтрака на пода, подскочи на камъните и тихо се приземи в ъгъла на дебелия обюсонски килим. С онази присъща за най-ужасните моменти яснота, с която забелязваш всяка подробност, аз видях как острието се заби в извитото стъбло на голяма чепка грозде, сякаш щеше да го пререже и тя се търколи в краката ни.

Джейми стоеше вкаменен пред мен с пребледняло лице и пламтящи очи. Аз стисках ръката му, корава като дърво под пръстите ми.

— Моля те, повярвай ми, моля те! Не бих го направила, ако имаше друг начин. — Поех дълбоко и пресекливо дъх, за да успокоя малко препускащото си сърце. — Аз ти спасих живота, Джейми. И то неведнъж, а два пъти. Спасих те от обесване в Уентуърт, а после от треската в абатството. Дължиш ми живота си, Джейми!

Той се взираше в мен, без да продума. Когато го направи, гласът му отново беше тих, но изпълнен с горчивина.

— Ясно. Сега си искаш дълга? — Очите му пламтяха с така чисто и дълбоко синьо, че прогаряха сърцето ми като огън.

— Налага се! Не знам как иначе да те вразумя!

— Да ме вразумиш? Да ме вразумиш?! Не, не знам дали мога да бъда вразумен. — Той събра ръце зад гърба си, стискаше скованите пръсти на дясната си ръка. Отдалечи се бавно по безкрайния коридор, със сведена глава.

По стените имаше картини, някои осветени отдолу от свещник, други отгоре — от позлатени аплици; а не толкова обичаните тънеха в мрака помежду им. Джейми вървеше бавно и ги поглеждаше, сякаш разговаряше с тях.

Коридорът се простираше през целия втори етаж, покрит с килим, с тапети на стените, в двата края имаше огромни прозорци с цветни стъкла. Джейми стигна до дъното, обърна се с прецизността на войник на парад и тръгна към мен съвсем бавно, като гвардеец. Леви-десни, леви-десни.