Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Господи, куражлийка си! Грабеж ли беше? — попита тихо и аз усетих как гневът отново се надига.

— Не — изсъсках през зъби.

— О… — Облегна се в седалката, без да откъсва очи от мен.

— Ти не си пострадала, нали? — Извърнах поглед към улицата, но усещах как очите му се взират в деколтето на роклята и се плъзгат към извивките на бедрата.

— Не аз, но моята приятелка…

— Разбирам. — Помълча за миг и рече замислено: — Чувала ли си за Следовниците на злото?

Извърнах рязко глава към него. Беше се изтегнал в ъгъла като котка и ме гледаше с присвити заради слънцето очи.

— Не, кои са те?

Сви рамене, изправи гръб и се вгледа покрай мен в грамадата на Ке дез Орфевр, която се издигаше сива и страховита над сиянието на Сена.

— Нещо като общество. Млади мъже с добро потекло и интерес към… неприлични неща, да го кажем така?

— И какво знаеш за тези Следовници?

— Само каквото чух в една кръчма в центъра. Това общество имало големи изисквания към членовете си, а цената за прием била височка…

— А именно? — Гледах го предизвикателно. Той се усмихна мрачно, преди да отговори.

— Ами, например девственост. Или зърната на омъжена жена. — Погледна деколтето ми. — Твоята приятелка е девствена, нали? Или поне е била?

Заливаха ме горещи и студени вълни. Избърсах лицето си с кърпичка и я прибрах в джоба на наметалото си. Но едва на втория опит, защото ръката ми трепереше.

— Да, беше. Какво още си чул? Знаеш ли кой участва в тази група?

Дугал поклати глава. В тъмната коса над слепоочията му имаше сребърни нишки, които улавяха следобедната светлина.

— Само слухове. Виконт Дьо Буска, най-малкият син на Шармис — вероятно. Граф Сен Жермен. Добре ли си, жено?

Наведе се напред и се вгледа леко разтревожен в мен.

— Добре съм. — Поех дълбоко дъх през носа. — Адски съм добре. — Извадих кърпичката и обърсах студената пот от челото си.

„Нищо лошо няма да ви сторим, дами”. Ироничният глас отекна в мрака на паметта ми. Мъжът със зелената риза беше среден на ръст, тъмен, слаб и с тесни рамене. Това описание отговаряше не само на Джак Рандал, но и на граф Сен Жермен. Но дали гласът беше същият? Възможно ли беше нормален човек да седне срещу мен на масата, да яде мус от сьомга и да води любезен разговор едва два часа след случилото се на Рю Дю Фабор Сен Оноре?

Погледнато логично — защо не? Аз го бях направила. А и нямах основателна причина да смятам графа за нормален човек, ако слуховете бяха истина.

Каретата спря и не остана време за повече размишления. Дали като се погрижех да арестуват Рандал, нямаше да осигуря и свободата на онзи, който беше обезчестил Мари? Поех дълбоко и треперливо дъх. Нямах голям избор. Животът беше най-важен; справедливостта щеше да почака.

Кочияшът вече посягаше към дръжката на вратата. Прехапах устна и се озърнах към Дугал Макензи. Той срещна погледа ми с леко свиване на рамене. Какво точно искам от него?

— Ще потвърдиш ли думите ми? — попитах го рязко.

Той вдигна глава към извисяващата се сграда на Ке дез Орфевр. Ярката следобедна светлина нахлуваше през отворената врата.

— Сигурна ли си?

— Да. — Устата ми беше пресъхнала.

Той се плъзна по седалката и ми подаде ръка.

— Дай, боже, и двамата да не замръкнем в килия!

Час по-късно излязохме на празната улица пред комисариата. Бях изпратила каретата у дома, за да не я види някой познат пред сградата. Дугал ми предложи ръка и аз я приех по неволя. Земята беше разкаляна, с високите токчета се вървеше трудно по хлъзгавите павета.

— Следовниците — казах аз, докато бавно вървяхме по брега на Сена към кулите на Парижката Света Богородица. — Наистина ли мислиш, че граф Сен Жермен може да е един от мъжете, които… които ни спряха на Рю Дю Фабор Сен Оноре? — Започвах да треперя от нерви и изтощение — и от глад; не бях хапвала нищо от закуска. Някак събрах сили за разговора с полицията, но сега те ме напускаха.

Ръката на Дугал беше твърда под моята, но не можех да го погледна; цялото ми внимание беше насочено в усилието да пристъпвам напред. Бяхме свили по Рю Елиз, паветата тук бяха лъснали от влага и омазани с всякакви мръсотии. Един носач с огромен сандък спря точно пред нас, прочисти си гърлото и се изхрачи шумно в краката ми. Зеленикавата слуз увисна на извивката на едно паве, после се плъзна бавно в малка локва кал на мястото на липсващото съседно.

— Хм. — Дугал оглеждаше улицата за карета, беше сбърчил замислено чело. — Не знам. Чух какво ли не за този човек, но нямам честта да го познавам. — Погледна надолу към мен. — Ти постигна своето засега. Ще затворят Джак Рандал в Бастилията до час. Но ще го пуснат рано или късно, а не съм сигурен, че Джейми ще се успокои дотогава. Искаш ли да поговоря с него, да го убедя да не прави глупости?