Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Не! За бога, не се меси! — Една карета трополеше гръмовно по паветата, но гласът ми се извиси толкова много, че Дугал изви изненадан вежди.

— Добре. Ти се оправяй с него. Той е много упорит… но ти сигурно си имаш начини, нали? — Тези думи бяха придружени от кос поглед и многозначителна усмивка.

— Ще се справя. — И щях. Трябваше. Защото всичко, което казах на Дугал, беше вярно. Съвсем вярно. И все пак много далеч от истината. Защото аз с радост щях да пратя по дяволите каузата на Чарлс Стюарт и баща му, щях да жертвам всяка надежда да спра стремглавия им устрем към катастрофата, дори да рискувам свободата на Джейми, за да излекувам раната, която възкръсването на Рандал беше отворила в ума му. Бих му помогнала да убие Рандал, и то с огромна радост, ако не беше едно нещо. Едно-единствено нещо и то бе достатъчно силно да надделее над гордостта на Джейми, беше по-важно дори от неговата мъжка чест и душевния му покой. Франк.

Тази мисъл ме движеше цял ден и успяваше да ме удържа далеч от точката на пречупване. Защото от месеци мислех, че Рандал е мъртъв и няма деца, и страхувах се за живота на Франк. Но за същите тези месеци простата златна халка на безименния пръст на лявата ръка ми носеше утеха.

Този близнак на пръстена на Джейми беше мой талисман в мрачните часове на нощта. Щом носех още този пръстен, значи и мъжът, който ми го беше дал, трябваше да е жив. Повтарях си го хиляди пъти. Дори да не знаех как един човек, умрял без наследници, би сложил началото на родословието на Франк; пръстенът беше на ръката ми и това означаваше, че и Франк ще живее.

Вече знаех защо пръстенът все още е на ръката ми. Рандал беше жив, все още можеше да се ожени, все още можеше да стане баща на дете, което ще предаде живота нататък до Франк. Освен ако Джейми не го убие преди това.

Бях направила каквото можах за момента, но фактът, пред който се изправих в коридора на херцога, си оставаше. Цената за живота на Франк беше душата на Джейми. А как да избера между тях?

Една идваща фиакра пренебрегна махането на Дугал, профуча без да спре и колелата ѝ минаха толкова близо, че опръскаха копринените му чорапи и подгъва на роклята ми.

Дугал преглътна една хубава ругатня и размаха юмрук след каретата.

— Сега какво? — попита реторично.

Храчката, плаваща в локвата в краката ми, отразяваше сивкавата светлина. Почти усещах студената ѝ слуз на езика си. Стиснах ръката на Дугал, корава като гладък яворов клон. Корава, но като че ли леко се олюляваше, носеше ме някъде над студа и блещукащата воняща на риба вода. Черни петънца заплуваха пред очите ми.

— Сега — казах аз — ще ми стане лошо.

Слънцето почти залязваше, когато се върнах на Рю Тремулин. Коленете ми трепереха и едва изкачих стълбите. Тръгнах право към спалнята, за да сваля наметалото, като се чудех дали Джейми вече се е прибрал.

Беше. Спрях на прага и огледах стаята. Сандъчето с лекарствата стоеше отворено на масата. Ножиците, с които режех превръзки, бяха оставени на тоалетката ми. Те бяха изящна изработка, подарък от един ножар, който понякога работеше за Болницата на Ангелите. Дръжките им бяха позлатени и имаха формата на щъркелови глави с дълги клюнове, които оформяха сребърните остриета. Сега блестяха на лъчите на залязващото слънце сред облак червеникавозлатни копринени нишки.

Направих няколко крачки към тоалетката, един полъх надигна за миг копринените кичури и ги плъзна по масата.

— Господи! — Той се беше прибрал и пак беше излязъл. С шпагата си.

Гъстите блестящи кичури коса лежаха там, където бяха паднали, разпилени по тоалетката, табуретката и пода. Взех един кичур от тоалетката и усетих меките фини косми между пръстите си като копринени нишки за бродерия. Студена паника започна да се надига между лопатките ми, после се спусна по гръбнака. Спомних си как Джейми седи на фонтана зад къщата на Дьо Роан и ми разказва за първия си дуел в Париж.

Връвта, която придържаше косата ми, се скъса и вятърът развяваше кичурите в лицето ми, едва виждах какво правя.

Нямаше да рискува да се случи отново. Сега, когато виждах доказателството и усещах кичура между пръстите си, мек и все още жив, аз си представих хладната решителност, с която го беше направил; щракането на металните остриета до скалпа му. Нищо не можеше да му попречи да убие Джонатан Рандал.

Единствено аз. Без да пускам кичура, тръгнах към прозореца. Вгледах се навън, сякаш се надявах да го видя на улицата. Но Рю Тремулин беше тиха, нищо не помръдваше, освен потрепващите сенки на тополите до портите и един слуга, застанал до вратата на къщата вляво. Говореше със стражар, който размахваше оживено лулата си.