Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Седни, жено! Май че не ти е много добре.

— Много си наблюдателен. — По края на полезрението ми заплуваха черни петна, малки ярки проблясъци засвяткаха пред очите ми. — Извини ме — казах любезно и сведох глава между коленете си.

Джейми. Франк. Рандал. Дугал. Лицата проблясваха в ума ми, имената звънтяха в ушите ми. Дланите ми се изпотиха и аз ги притиснах под лактите си, прегърнах се, за да спра да треперя. Джейми нямаше да се изправи веднага срещу Рандал; това беше най-важното. Имах малко време, да помисля и да взема някакви мерки. Но какви? Оставих подсъзнанието си да се занимава с този въпрос и се принудих да дишам бавно и да насоча вниманието си към по-непосредственитe дела.

— Какво правиш тук? — повторих аз, като изправих гръб и пригладих назад косата си.

Тъмните вежди потрепнаха нагоре.

— Трябва ли ми причина да посетя роднина?

Още усещах горчилката в гърлото си, но поне ръцете ми спряха да треперят.

— При тези обстоятелства — да. — Изправих се величествено, без да обръщам внимание на развързаната рокля, и посегнах към гарафата с бренди. Дугал взе чаша от подноса и изля в нея една чаена лъжичка. После ме погледна, размисли и удвои дозата.

— Благодаря — рекох сухо и приех чашата.

— Обстоятелства, значи? И какви са тез обстоятелства? — Не изчака отговор, нито позволение, а преспокойно си напълни друга чаша и я вдигна за наздравица: — За Негово Величество.

Усетих как устните ми се изкривяват.

— За крал Джеймс, предполагам? — Отпих малко от брендито и усетих как силните ароматни изпарения нахлуват в мен. — А фактът, че си в Париж, означава ли, че Колъм вече споделя твоите убеждения? — Защото ако Дугал Макензи беше якобит, именно брат му Колъм беше господар на Макензи от Леох. Със сакати и криви крака, той не можеше да предвожда хората си в битка, затова Дугал беше техен боен водач, но Колъм щеше да каже ще има ли изобщо битка.

Дугал пренебрегна въпроса ми, пресуши чашата и веднага си наля пак. Този път се наслади бавно на първата глътка, повъртя я из устата си, преглътна и облиза устни.

— Не е зле. Ще занеса малко на Колъм. Трябва му нещо по-силно от виното, за да спи нощем.

Това всъщност беше завоалиран отговор на въпроса ми. Състоянието на Колъм се влошаваше. Винаги измъчван от някакви болки, той пиеше много вино вечер, за да може да заспи. Сега се нуждаеше от силно бренди. Зачудих се колко ли още му остава, преди да бъде принуден да потърси облекчение в опиума.

Защото това щеше да е краят на неговото водачество на клана. Физически немощен, той все още командваше заради силата на характера си, но ако умът ми бъдеше удавен от болката и опиума, кланът щеше да има нов водач — Дугал.

Вгледах се в него над ръба на чашата. Той отвърна на погледа ми без капка смущение, с леката широка усмивка на Макензи. В лице много приличаше на брат си — и на племенника си. То беше силно и с дръзки черти, с широки и високи скули и дълъг, прав като острие на нож нос.

На осемнайсет години той се беше заклел да подкрепя властта на брат си и досега, почти трийсет години по-късно, бе изпълнявал тази клетва. И щеше да продължи, сигурна бях, до деня, в който Колъм умре или вече не може да води хората си. Но в този ден властта щеше да стане негова и кланът Макензи щеше да следва водачеството му — да следва кръста на Шотландия и знамето на крал Джеймс в редиците на войската на Хубавия принц Чарли.

— Обстоятелства ли? — повторих въпроса му. — Е, предполагам, че никой не би сметнал за уместно да идваш при човек, когото си оставил да умре и чиято жена си опитал да прелъстиш.

Дугал Макензи се засмя, естествено. Нямах представа какво може да смути този човек, но силно се надявах някой ден да разбера.

— Да прелъсти? — Устните му потрепнаха развеселено. — Аз ти предложих брак.

— Ти ми предложи да ме изнасилиш, доколкото си спомням! — Всъщност той наистина ми предложи да се ожени за мен — насила, — след като ми отказа помощ за спасяването на Джейми от затвора миналата зима. Основната му цел бе да придобие имението на Джейми — което щеше да бъде мое след смъртта му, — но явно го блазнеха и други радости ни брака, като например редовния достъп до тялото ми.

— А че оставих Джейми в затвора… — продължи той, — не виждах начин да го измъкна и нямаше смисъл да рискувам хората си в обречен опит. Той със сигурност би го разбрал. А мой дълг като негов роднина е да предложа на жена му защитата си след смъртта му. Все пак аз го отгледах, нали? — Той наклони глава назад и пресуши чашата си.