Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Ако не си бил ти, чие тяло извадиха хората на сър Флетчър от тъмницата? — попитах, за да се възползвам от лекото пропукване на самообладанието му. Те ми бяха описали подробно как са извадили „парцалена кукла, оваляна в кръв” — предполага се Рандал — след бягството на добитъка, което трябваше да служи за прикритие на бягството на Джейми.

Рандал се усмихна, но без особено веселие. Дори да беше разстроен колкото мен, не го показваше. Дишаше малко по-бързо и бръчките около устата и очите бяха по-дълбоки, отколкото ги помнех, но не пъхтеше като риба на сухо. За разлика от мен. Напълних колкото можах дробовете си и се опитах да издишам през носа.

— Беше един мой ординарец, Марли. Но щом ти не отговаряш на въпросите ми, защо аз да отговарям на твоите? — Огледа ме от глава до пети, явно преценяваше външния ми вид: копринена рокля, украшения в косите, бижута и копринени чорапи.

— Омъжена си за французин? — попита ме той. — Винаги съм те смятал за френска шпионка. Явно новият ти съпруг се грижи по-добре за теб от…

Думите замряха в гърлото му, когато вдигна глава към източника на стъпките, които идваха по коридора зад мен. И тогава желанието ми да го видя извън релси най-после се сбъдна. Няма Хамлет, който да е изобразявал така достоверен ужас при появата на призрака като ужаса който бе отпечатан на тези аристократични черти. Ръката, която стискаше моята, се впи в плътта ми и аз усетих сепването от шока, който мина през него като електрически заряд.

Знаех какво е видял зад мен и се страхувах да се обърна. В коридора беше съвсем тихо; дори клоните на кипариса, които се удряха в прозорците, затихнаха, подобно на бучащата тишина на дъното на морето. Много бавно се освободих от ръката му и тя се отпусна до тялото му. Зад мен не се чуваше нито звук, макар че от стаята в коридора се надигнаха гласове. Молех се вратата да си остане затворена и отчаяно се опитвах да си спомня с какво е въоръжен Джейми.

Първо в главата ми беше пусто, после блесна образът на шпагата, която висеше на кука в гардероба, а слънцето играеше по емайлираната ѝ дръжка. Но той все пак имаше кинжал, разбира се, и малък нож, който винаги носеше в чорапа си. Бях сигурна, че за миг ще се озове в ръката му. И можете да си представите ситуацията, в която се намирах, застана между тях… Преглътнах и бавно се обърнах.

Той стоеше съвсем неподвижно едва на метър зад мен. Един от високите прозорци наблизо беше отворен и тъмите сенки на игличките на кипариса се люлееха над него като вода над камък. Той самият беше безизразен като камък Каквото и да имаше зад тези очи, то оставаше скрито; те бяха широко отворени и празни като прозорците, сякаш душата отдавна беше отлетяла.

Не проговори, но след миг посегна към мен. Ръката му се понесе във въздуха и аз успях да се окопитя и да я хвана. Беше хладна и твърда, вкопчих се в нея като в спасителен сал.

Той ме дръпна до себе си, обърна ме, без да каже нищо или да промени изражението си. Когато стигнахме до разклонението на коридора, Рандал заговори зад нас.

— Джейми. — Гласът му беше дрезгав от шока и в него cе усещаше нещо средно между неверие и молба.

Джейми спря и се обърна. Лицето на Рандал беше призрачнобяло с малки червени петна на скулите. Беше свалил перуката си и я стискаше в ръце, тъмната коса лепнеше от пот по слепоочията.

— Не. — Гласът над мен беше тих, почти безизразен. Вдигнах глава и видях, че лицето му все още е каменно, но на врата пулсираше вена, а малкият триъгълен белег над яката беше почервенял.

— Аз съм лорд Брох Туарах — рече тихият глас над мен. — И извън чистата формалност, няма да ме заговаряш — освен когато се молиш за живота си на върха на шпагата ми. Тогава вече ще ме наречеш по име, защото ще е последното, което ще изречеш.

Обърна се внезапно, наметалото му се развя и скри Рандал от погледа ми, когато свихме в другия коридор.

Каретата още чакаше до портата. Страхувах се да погледна към Джейми, качих се и се втренчих в диплите на жълтата коприна около краката ми. Вратичката изщрака и аз рязко вдигнах глава, но преди да стигна до дръжката, каретата потегли и ме запрати назад на седалката.

Обърнах се на колене и се вгледах през задния прозорец. Нямаше го. На алеята нямаше никого, само олюляващите се сенки на кипариси и тополи.

Заудрях трескаво по тавана на каретата, но кочияшът извика на конете и ги пришпори още повече. В този час имаше малко движение и ние летяхме по улиците, сякаш ни гонеше самият дявол.