Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Тук е горещо като в пещ — казах аз и развързах връзките на шията си, за да мога да дишам. — И задимено като в преддверието на ада, както казваше старият ми чичо. — Не знаех какво да добавя, затова станах и прекосих стаята. Дръпнах завесите и отворих прозорците.

— Леля Хелън каза, че не бива никой да ме вижда — рече Мери, коленичила на леглото. — Каза, че съм опо-по-позоре-на и хората ще ме сочат с пръст по улиците, ако изляза.

— Възможно е, те са идиоти. — Върнах се при нея. — Това не означава, че трябва да се погребеш жива и да се задушиш. — Седнах и се облегнах в креслото, хладният въздух развяваше косата ми, докато измиташе дима от стаята.

Тя помълча малко, играеше си с вързопчетата с билки на масичката. Накрая ме погледна и се усмихна смело, макар че долната ѝ устна потрепваше.

— Поне няма да се омъж-ж-ж-а за виконта. Чичо каза, че вече н-н-няма да ме иска.

— Да, предполагам.

Тя кимна и се втренчи в квадратчето марля на коляното си. Пръстите ѝ не спираха да подръпват връвта, едното крайче се разхлаби и няколко прашинки златник се изсипаха на завивката.

— Аз… мис-мис-мислех за това, което ми каза, как мъжът… — Тя замълча и преглътна, една сълза капна на марлята. — Не мислех, че ще мога да понеса виконтът да направи това с мен. С-с-сега вече е свършено… и ни-ни-никой не може да го поправи и аз никога няма да го на-на-направя отново… и… и… о, Клеър. Алек вече няма да ми проговори! Вече никога няма да го видя!

Тя рухна в ръцете ми, разплака се истерично и разпръсна билките. Притиснах я към рамото си, започнах да я галя и да шепна успокояващо, макар че и аз отроних няколко сълзи, които останаха незабелязани в черния блясък на косата ѝ.

— Ще го видиш отново — прошепнах. — Разбира се, че ще го видиш. За него това няма значение. Той е добър човек.

Но знаех, че има значение. Бях видяла ужаса на лицето му и тогава си помислих, че е същото състрадание, което прочетох на лицата на Джейми и Мърто. Но след като научих за любовта му към Мери, осъзнах колко по-дълбока трябва да е болката му — и страхът му.

Той изглеждаше добър човек. Но беше беден, по-малък син, с крехко здраве и малки шансове да напредне; сегашното му положение зависеше изцяло от благоволението на херцог Сандрингам. А аз не очаквах херцогът да погледне благосклонно на един брак между неговия секретар и опозорено момиче, което вече няма нито обществено положение, нито зестра.

А ако Алекс някога намереше кураж да се ожени за нея въпреки всичко — какво щяха да правят без пари, отхвърлени от обществото и със спомена за изнасилването, който да помрачава живота им?

Не можех да сторя друго, освен да я прегръщам и да плача с нея за изгубеното.

Когато си тръгнах, вече се здрачаваше, първите звезди мъждукаха над комините. В джоба си имах писмо от Мери, подписано пред свидетели, в което даваше показания за събитията от предишната нощ. След като бъдеше представено на властите, вече нямаше да ни заплашват проблеми със закона. И слава богу! Проблемите от друго естество ни бяха достатъчни.

Този път нащрек за опасност, аз не отклоних неохотното предложение на госпожа Хокинс да бъдем откарани с фамилната карета.

Хвърлих си шапката на масичката за карти във вестибюла и започнах да преглеждам огромния брой бележки и малки букетчета, които преливаха от подноса. Явно още не бяхме низвергнати, въпреки че новините за скандала бяха обиколили парижкото висше общество.

Не отговорих на въпросите на разтревожените слуги и се понесох право към спалнята, като свлякох връхната си дреха още на стълбите. Нямах сили за нищо.

Но когато отворих врата и видях Джейми, изтегнат в кресло пред огъня, апатията ми отстъпи пред прилив на нежност. Очите му бяха затворени, а косата стърчеше във всички посоки — сигурен знак за усилена мисловна дейност. Той отвори очи, усмихна ми се и очите му грейнаха сини на топлата светлина от полилея.

— Всичко е наред — прошепна, когато ме прегърна. — Ти си у дома.

Не продумахме повече, докато се събличахме взаимно и най-сетне намерихме така отлаганото убежище в прегръдките си.

Още мислех за банкерите, когато каретата ни спря пред наетата от херцога къща на Рю Сен Ан. Тя беше голяма и красива, с дълга, опасана от тополи алея и обширни морави. Богат човек беше херцогът.

— Мислиш ли, че Чарлс е инвестирал при Сен Жермен заема, който е получил от Манцети? — попитах аз.

— Би трябвало — отвърна Джейми. Слагаше кожените ръкавици, подходящи за официална визита, и се смръщи леко, докато пъхаше скования си безименен пръст. — Парите, с които баща му очаква той да се издържа в Париж.