Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Драконова кръв — каза Раймон, небрежно разклащайки кипящата течност. — Но се получава само в сребърен съд. Ще го съсипе, разбира се, но е много ефектно при определени обстоятелства.

Издадох лек задавен звук.

— О, центърът на пациента — продължи той, сякаш спомнил си нещо, споменато преди дни. — Да, разбира се. Лечението всъщност протича именно чрез достигане на… как да го нарека? Душата? Същността? Да го кажем — центъра. Чрез достигане на центъра на пациента, от който той може да се излекува сам. Вие, разбира се, сте го виждали, мадона. Тежко болни или тежко ранени хора, смъртта изглежда неизбежна, но те не умират. А други, които страдат от нещо леко, от което могат да се възстановят с малко грижи, се изплъзват каквото и да правите за тях.

— Всеки, който се е грижил за болен, е бил свидетел на това — отвърнах предпазливо.

— Да, но лекарите са горди хора и често се обвиняват за смъртта на тези пациенти, а се поздравяват заради оживелите. Бялата дама вижда същността на човека и я обръща към изцелението — или към смъртта. Затова един престъпник ще се страхува да я погледне в лицето. — Той взе чашата си, вдигна я в наздравица към мен и пресуши бълбукащата течност. Тя остави леко розово петно на устните му.

— И слава богу! — отвърнах аз. — Значи не го е разпространил само Гленгари?

Раймон сви рамене, изглеждаше доволен от себе си.

— Вдъхновението е осенило вашия съпруг — рече той скромно. — Идеята е отлична. Но разбира се, макар че е уважаван заради дарбите си човек, съпругът ви не е смятан за авторитет по свръхестественото.

— За разлика от вас.

Масивните рамене се вдигнаха лекичко под сивата кадифена роба. На единия ръкав имаше малки дупчици с почернели ръбове, сякаш прогорени от въгленчета. Явно лека работна злополука.

— Виждали са ви в магазина ми — изтъкна той. — Миналото ви е загадка. И както е отбелязал съпругът ви, моята репутация е донякъде съмнителна. Аз наистина се движа в… известни кръгове… — лишената от устни уста се разтегли в усмивка, — където обсъждането на истинската ви идентичност се приема с голяма сериозност. А нали знаете какви са хората? — добави с порядъчно възмущение, от което ме напуши смях.

Остави чашата си и се наведе напред.

— Казахте, че здравето на мадмоазел Хокинс е само една от грижите ви, мадона. Имате ли други?

— Имам. — Отпих малко от брендито. — Предполагам, че сте добре осведомен за случващото се в Париж?

Той се усмихна, черните очи бяха проницателни и топли.

— О, да, мадона. Какво точно искате да знаете?

— Чували ли сте нещо за Чарлс Стюарт? Знаете ли изобщо кой е той?

Това го изненада; шелфът на челото му се надигна лекичко. Взе малка стъклена бутилка от масата пред него и започна да я върти замислено между дланите си.

— Да, мадона. Баща му е — или би трябвало да бъде — крал на Шотландия, нали?

— Зависи от гледната точка — отговорих и потиснах оригване. — Той е крал на Шотландия в изгнание или претендент за трона, но не това ме интересува. Искам да знам дали… дали Чарлс Стюарт прави нещо, което може да се приеме като подготовка за въоръжено нападение в Шотландия или Англия?

Той се засмя гръмогласно.

— Господи, мадона! Вие сте изумителна жена. Имате ли представа колко рядко се среща подобна прямота?

— Да — признах аз, — но при мен не става иначе. Не умея да увъртам — посегнах и взех шишенцето от него. — Чували ли сте нещо?

Той се озърна инстинктивно към преградата към магазина, но продавачката беше заета да смесва парфюм за една приказлива клиентка.

— Дочух нещичко, мадона, просто споменаване в писмо от приятел, но отговорът определено е „да”.

Изглежда се чудеше колко да ми каже. Не откъсвах очи от шишенцето в ръката си, за да му дам време да реши. Съдържанието се люшкаше приятно, докато малката стъкленица се въртеше на дланта ми. Беше доста тежка за размера си и пълна със странна гъста течност, като течен метал.

— Това е живак — отговори мастър Раймон на неизречения ми въпрос. Явно след прочита на мислите ми реши да ми услужи, защото взе шишенцето, изля съдържанието му на потрепваща локвичка на масата пред нас и се облегна назад.

— Един от агентите на Негово Височество опипва почвата в Холандия — започна той. — Казва се O’Брайън, но надали ще срещнете по-голям некадърник от него. Таен агент, който пие твърде много?

— Всички около Чарлс Стюарт пият твърде много. Какво е направил този О’Брайън?

— Искаше да започне преговори за доставка на мечове. Две хиляди меча, закупени от Испания и изпратени през Холандия, за да се скрие източника им.