Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Ами… — Той сложи една марля на тезгяха и изсипа върху нея ситно стрити сухи листа. От малката купчинка се надигна остра, приятна миризма на зеленина.

— Това е сарацинска рецепта — каза мастър Раймон и умело сгъна марлята на малко квадратче с подпъхнати крайчета. — Добра е за успокояване на възпалена кожа, за леки разкъсвания и наранявания в интимните части. Ще свърши работа, нали?

— Ще свърши — отвърнах мрачно. — Настойка или отвара?

— Настойка. Топла вероятно, поради обстоятелствата. — Обърна се към друга лавица и извади един от големите бели буркани от рисуван порцелан. На него пишеше „ХЕЛИДОНИУМ”.

— Това е сънотворно. — Устните му се извиха в ъгълчетата. — Мисля, че ще е по-добре да избягвате опиумния мак. Тази пациентка му реагира непредвидимо.

— Вече сте чули, значи? — попитах с примирение. Едва ли можех да се надявам на друго. Добре съзнавах, че информацията е най-важната му стока; затова и малкият магазин беше свърталище на клюки от десетки източници, от улични търговци до приближените на краля.

— От три различни източника — отвърна Раймон. Озърна се към прозореца и изпъна врат да види огромния часовник, който висеше от стената на сградата до ъгъла. — А е едва два часът. Предполагам, че ще чуя още няколко версии за вашата вечеря до мръкване. — Широката уста се отвори и от нея излетя тих кикот. — Най-много ми хареса тази, в която съпругът ви е предизвикал генерал Дьо Орбанвил на дуел на улицата, докато вие, по-делово, сте предложили на мосю графа да се позабавлява с тялото на припадналото девойче, ако се съгласи да не вика Кралската стража.

— Уххххх — изпъшках аз съвсем по шотландски. — А случайно да ви интересува какво се случи в действителност ?

Тоникът от жълт рогатец блестеше като кехлибар на следобедното слънце, докато той го изливаше в малко мускалче.

— Истината винаги е от полза, мадона — отвърна, приковал очи в тънката струйка. — Тя е ценна, защото се среща рядко. — Остави порцелановия буркан на плота с леко тупване и добави: — А тази струва доста. — Монетите за лекарствата бяха на тезгяха и сияеха на слънцето. Присвих очи, но той само се усмихна.

Часовникът отвън удари два. Прецених разстоянието до дома на Хокинс на Рю Малори. Едва половин час, ако успеех да хвана карета. Имах достатъчно време.

— В такъв случай защо не влезем за малко във вашата стаичка?

— И това беше — казах аз, отпивайки от черешовото бренди. Изпаренията в стаята бяха силни почти колкото тези, които се надигаха от чашата ми и аз усетих как главата ми се разширява под тяхното влияние като голям червен балон. — Пуснаха Джейми, но още е под подозрение. Вероятно обаче няма да е задълго. Какво мислите?

Раймон поклати глава. Течение разлюля крокодила над нас и аптекарят стана да затвори прозореца.

— Не се тревожете. Мосю Хокинс има пари и връзки, и разбира се, е вбесен, но въпреки това… Вие и съпругът ви сте виновни само в прекалена доброта, защото сте се опитали да опазите в тайна нещастието на момичето. — Отпи от чашата си. — И продължавате да се тревожите за нея, нали?

Кимнах.

— Не само за нея. Няма какво да сторя за репутацията ѝ в този момент. Мога поне да ѝ помогна да се излекува.

Едно сардонично черно око се вгледа в мен над ръба на металната чаша.

— Повечето лекари, които познавам, биха казали: „Мога само да се опитам да я излекувам”. А вие ще ѝ помогнете да се излекува? Интересно е, че схващате разликата, мадона. Не съм изненадан.

Оставих чашата, реших, че ми е достатъчно. Бузите ми пламтяха и имах силното усещане, че върхът на носа ми е порозовял.

— Казах ви, че не съм истински лекар. — Затворих за миг очи, решена да запазя правилна ориентация в пространството, и пак ги отворих: — Освен това… вече имам опит със случай на изнасилване. Външно не можеш да сториш кой знае какво. Може би по принцип не можеш да сториш кой знае какво. — Размислих и пак взех чашата.

— Вероятно — съгласи се Раймон. — Но ако някой е способен да стигне до самия център на пациента, това със сигурност ще е Бялата дама.

Оставих пак чашата и се втренчих в него. Устата ми зина сама. Затворих я. Мисли, подозрения и прозрения се блъскаха в главата ми, оплетени в предположения. За миг успях да се измъкна от тази суматоха и се хванах за другата част от думите му, за да си дам време да помисля.

— До самия център на пациента?

Той бръкна в отворен буркан на масата, извади щипка бял прах и го пусна в чашата си. Кехлибареното бренди веднага стана червено като кръв и започна да кипи.