Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Не. Не паднах в битка. Ти ми повери доверието си; да пазя твоята жена, нероденото ти дете и онова английско моме. А аз дори не можах да нанеса удар, когато дойде опасността. Да си кажа правичката, дори не видях ръката, която ме повали. — Примигна веднъж.

— Коварството… — започна Джейми.

— И сега каква стана? — прекъсна го Мърто. Не го бях чувала да говори така многословно. — Доброто ти име е опетнено, жена ти е нападната, а онова девойче… — Тънките му устни се свиха за миг и адамовата ябълка подскочи. — Дори само заради туй ме дави страшна мъка.

— Да. — Джейми кимна. — И аз я чувствам. — Докосна за миг гърдите си, над сърцето. Те сякаш бяха сами, свели глави един до друг, защото Джейми се наведе към възрастния мъж, Аз не смеех да помръдна.

— Но аз не съм твой господар — продължи Джейми по-твърдо. — Ти не си ми давал клетва и аз нямам власт над теб.

— Не, имаш — отвърна Мърто също така твърдо, а дръжката на кинжала не потрепна.

— Но…

— Дадох ти клетва, Джейми Фрейзър, когато се роди и сучеше от гърдите на майка си.

Джейми се сепна изненадан и отвори широко очи.

— Аз коленичих в краката на Елън, както сега в твоите каза шотландецът, вирнал брадичка. — И ѝ се заклех, в името на триединния Бог, че ще те следвам, дето и да идеш, ще изпълнявам думата ти и ще ти пазя гърба, когато станеш мъж. — Дрезгавият глас леко омекна, клепачът се отпусна над измореното око. — Да, момко. Ти си ми свиден като мой собствен син, а аз предадох доверието ти.

— Не си и не би могъл. — Джейми сложи ръце на раменете му и стисна здраво. — Не, няма да отнема живота ти, защото още се нуждая от теб. Но сега аз ще ти поискам клетва и ти ще ми я дадеш.

След дълго колебание рошавата черна глава кимна едва доловимо.

Гласът на Джейми затихна още повече, превърна се в шепот. Той изпъна средните три пръста на сакатата си дясна ръка и ги положи върху дръжката на кинжала, точно до острието.

— Заради клетвата, която си положил пред мен и майка ми — намери онези мъже! Намери ги и отмъсти за честта на жена ми — и за девичата кръв на Мери Хокинс!

Замълча и отдръпна ръката си от ножа. Шотландецът се изправи, стискаше ножа за острието. И сякаш едва сега забелязал присъствието ми, сведе глава към мен и каза:

— Както господарят рече, милейди, тъй и ще сторя. Ще отмъстя за вас.

Облизах сухите си устни, не знаех какво да кажа, но изглежда нямаше нужда от отговор. Той вдигна кинжала до устните си, целуна го, после се изправи рязко и го прибра в ножницата.

Зората беше преляла в ден, когато най-сетне се преоблякохме и закуската идваше към нас от кухнята.

— Искам да знам — казах аз над чашата с шоколад, — коя, по дяволите, е тази Бяла дама?

— Бялата дама? — Магнус, надвесен над рамото ми с кошничка топли хлебчета, се сепна така, че едно хлебче се изтърколи от нея. Аз го хванах и се обърнах да го погледна. Изглеждаше искрено потресен.

— Чувал ли си за нея, Магнус?

— Ами да, милейди — отвърна той. — Бялата дама е вещица.

— Вещица? — попитах смаяно.

Магнус сви рамене и подпъхна грижливо салфетката около хлебчетата, без да ме поглежда.

— Бялата дама. Наричат я лечителка и знахарка. Но… тя вижда вътре в човека и може да превърне душата му в пепел, ако открие там зло. — Поклати глава, обърна се и се изниза бързо към кухнята. Видях, че лакътят му се движи, прекръстваше се.

— Господи! — обърнах се към Джейми. — Ти чувал ли си за Бялата дама?

— Ъ? О, ами да., чувал съм това-онова. — Очите му бяха скрити под дългите червеникави мигли, защото беше забил нос в чашата с шоколад, но червенината по бузите му едва ли се дължеше само на парата.

Облегнах се в стола си, скръстих ръце и го изгледах с присвити очи.

— Чувал си, значи? А ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че мъжете, които ни нападнаха снощи, ме нарекоха Бялата дама?

— Така ли? — вдигна стреснато глава.

Кимнах.

— Щом ме видяха на светло, закрещяха „Бялата дама” и хукнаха да бягат, сякаш съм чумава.

Джейми пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Червенината изчезваше от лицето му и то стана бяло като порцелановата чиния пред него.

— Всемогъщи Боже… Всемогъщи Боже!

Наведох се, отдръпнах чашата от ръката му и попитах любезно:

— Би ли ми казал какво точно знаеш за Бялата дама?

— Ами… — Поколеба се, после ме погледна смутено. — Ами, просто казах на… Гленгари, че ти си Бялата дама.

— Какво си му казал? — Задавих се със залък от хлебчето. Джейми ме потупа услужливо по гърба.