Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Не се бой, сасенак. — Прегърна ме Джейми и прошепна в ухото ми: — Ще се върна скоро. Ако нещо се обърка… поколеба се, но продължи твърдо: — сигурно няма да се наложи, но ако ти потрябва приятел, отиди при Луиз дьо ла Тур.

— Ще ида. — Успях да го целуна набързо, преди стражите да го обградят.

Вратата на къщата се отвори и аз видях как Джейми cе озърна назад. Срещна погледа на Мърто и отвори уста, сякаш да каже нещо. Стиснал колана си, Мърто хукна след него и едва не изблъска младия Дюверне на улицата. Последва кратка размяна на свирепи погледи, после Джейми сви рамене и вдигна ръце с примирение.

Излезе на улицата, без да обръща внимание на стражите, които го притискаха от всички страни, и спря до малка фигурка близо до вратата. Наведе се, каза ѝ нещо, после се изправи, обърна се към къщата и ми се усмихна на светлината на фенера. След това кимна на по-възрастния Дюверне и се качи в каретата, която потегли с Мърто, увиснал отзад.

Фъргъс стоя на улицата и гледа след каретата, докато тя се скри от поглед. После изкачи стълбите решително, хвана ме за ръката и ме поведе навътре.

— Елате, милейди! Милорд рече да се грижа за вас, докато се върне.

Фъргъс влезе в салона и затвори тихо вратата след себе си.

— Обиколих къщата, милейди — прошепна той. — Всички кепенци са спуснати. — Усмихнах се на тона му въпреки тревогите. Той явно имитираше Джейми. Неговият идол го беше натоварил с отговорности и детето изпълняваше сериозно задълженията си.

След като ме ескортира до всекидневната, Фъргъс отиде да обиколи къщата, както Джейми правеше всяка нощ, за да провери резетата на капаците и на вратите — които едва ли можеше да вдигне — и да угаси огньовете. Беше изцапан със сажди от челото до едната скула и изглежда си беше потъркал окото с юмруче, защото то сега примигваше в чист бял пръстен като на малка миеща мечка.

— Трябва да си почивате, милейди. Не се тревожете, аз съм тук.

Не се засмях, усмихнах му се.

— Няма да мога да заспя, Фъргъс. Ще поседя малко тук. А ти трябва да си лягаш; изкара много дълга нощ. — Не исках да го пращам така в леглото и да накърнявам новопридобитото достойнство на временен стопанин на къщата, но той явно беше изтощен. Малките костеливи рамена бяха отпуснати, а сенките под очите му бяха по-тъмни дори от петната от сажди.

Той се прозина, но поклати глава.

— Не, милейди. Ще остана с вас… Ако нямате нищо против? — добави бързо.

— Нямам. — Беше твърде уморен да говори и дори да шава както обикновено, а сънливото му присъствие на възглавничката на пода беше успокояващо, сякаш беше коте или кученце.

Седях и се взирах в догарящите пламъци, опитвах се да постигна някакво подобие на спокойствие. Опитвах се да си представям спокойни езера, горски поляни, дори тъмния покой на параклиса в абатството, но нищо не вършеше работа. Над тези образи се наслагваха образи от вечерта: груби ръце и проблясващи зъби прииждаха от мрака и ме изпълвах със страх; бялото ужасено лице на Мери, ужасеното лице на Алекс Рандал; омразата в свинските очички на Хокинс; внезапното недоверие на лицата на генерала и двамата Дюверне; неприкритото задоволство на Сен Жермен, в което злобата просветваше като кристалните капки на полилеите. И накрая — усмивката на Джейми, окуражаваща и несигурна под колебливата светлина на клатушкащи се фенери.

Ами ако не се върне? Тази мисъл се опитвах да потисна, откакто го отведоха. Ако не успееше да се оневини? Ако не обичаше чужденците, съдията можеше да го затвори за неопределено време. Но отвъд страховете за последствията oт тази неочаквана криза върху усърдната ни работа от последните седмици, беше образът на Джейми в килия като онази, в която го открих в Уентуърт. В светлината на всичко случило се, новината, че Чарлс Стюарт е инвестирал във вино, изглеждаше съвсем незначителна.

Вече бях сама и имах време да помисля, но мислите като че не ме водеха никъде. Кой или какво беше „Бялата дама”? И защо споменаването на това име накара нападателите да избягат?

Върнах се към случилото се на вечерята и си спомних думите на генерала за престъпните банди, които върлуват по улиците на Париж, и че някои от членовете им всъщност са благородници. Това съответстваше на говора и облеклото на водача на мъжете, които ни бяха нападнали, макар че останалите изглеждаха по-грубовати. Опитах да си спомня дали мъжът ми заприлича на някого, но образът му беше смътен, погълнат от мрак и мъглата на шока.