Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Това със сигурност щеше да е вечерята на сезона. Хората, които не бяха извадили късмета да присъстват, щяха да твърдят, че са били тук и да разкрасяват лъжата с частици от клюки и изопачени описания.

След като най-сетне се добрах до Мери, аз излях още една голяма доза сироп от мак в устата ѝ. Тя се свлече на жалка купчинка и аз успях да насоча вниманието си към тристранния спор, който течеше между Джейми, генерала и господин Хокинс. Алекс прояви приличието да остане в безсъзнание и аз изпънах отпуснатото му тяло до Мери на площадката, като две мъртви скумрийки. Приличаха на Ромео и Жулиета, проснати на градския площад за последно сбогом, но приликата се нарушаваше от господин Хокинс.

— Съсипахте я! — продължаваше да врещи той. — Съсипахте племенницата ми! Виконтът вече няма да я иска! Мръсен шотландец! Ти и твоята… — извъртя се към мен — курва! Уличница! Примамвате невинни момичета в мръсните си нокти, за да ги хвърляте на развратниците! — Ти… — С мрачно изражение, Джейми го хвана за раменете, обърна го и го удари точно в месестата челюст. Потърка разсеяно кокалчетата си, докато наблюдаваше как очите на дебелия търговец се извъртат нагоре. Господин Хокинс политна назад към ламперията и се свлече бавно по стената до седнало положение.

Джейми извърна студения си син поглед към генерал Дьо Орбанвил, който явно прецени шансовете си, мъдро остави бутилката вино, която размахваше и отстъпи назад.

— О, хайде де! — чу се глас зад рамото ми. — Защо спираш, Туарах? Цапардосай и него! Не си поплювай! — Генералът и Джейми се извърнаха с неприязън към подстрекателя.

— Разкарай се, Сен Жермен! — каза Джейми. — Това не е твоя работа. — Звучеше изтощен, но повиши глас, за да надвика глъчката долу. Шевът на рамото му беше разпорен и бялата риза се подаваше през процепа.

Тънките устни на Сен Жермен се извиха в очарователна усмивка. Явно графът се наслаждаваше на момента.

— Не е моя работа ли? Та нима подобно нещо не влиза н работата на всеки светски човек? — Той огледа развеселено площадката и проснатите на нея тела. — Все пак, ако гост на Негово Величество е възприел така превратно понятието на гостоприемство, че е устроил бардак в къщата си, това по е… Не, недей! — извика той, защото Джейми пристъпи към него и в ръката му внезапно проблесна острие, което се появи магически от накъдрената дантела над китката. Видях как Джейми изви леко устна и размърда рамене, готов за битка.

— Веднага престанете! — чу се властен глас и двамата Дюверне, старият и младият, си пробиха път на вече многолюдната площадка. Младият Дюверне се обърна, размаха заповеднически ръце към стадото под стълбите и то боязливо се отдръпна назад.

— Вие — каза старият Дюверне и посочи Сен Жермен. — Ако наистина сте загрижен за обществото, както твърдите, погрижете се хората долу да се разотидат.

Сен Жермен се втренчи в банкера, но след миг сви рамене и кинжалът изчезна. Графът се обърна безмълвно и тръгна по стълбите, като разбутваше хората пред себе си и гръмогласно ги подканваше да си вървят.

Въпреки неговите усилия, и тези на Жерар, младия Дюверне, повечето гости си тръгнаха, пълни догоре със скандални клюки, чак след пристигането на Кралската стража.

Вече възстановен, господин Хокинс веднага обвини Джейми в отвличане и сводничество. За миг си помислих, че Джейми ще го удари отново, защото мускулите му се издуха под синьото кадифе, но се сдържа.

След доста объркани спорове и обяснения, Джейми се съгласи да отиде в щаба на Стражата в Бастилията, където — вероятно — щеше да даде показания.

Алекс Рандал, бял като платно, плувнал в пот и явно недоумяващ какво се случва, също беше отведен. Херцогът не изчака да види какво ще се случи със секретаря му, а дискретно повика каретата си и потегли преди пристигането на стражата. Каквато и да бе дипломатическата му мисия, забъркването му в скандал нямаше да е от полза. Мери Хокинс, още в безсъзнание, беше откарана в дома на чичо си, увита с одеяло.

За малко да приберат и мен, но Джейми категорично се възпротиви, като обясни, че съм в деликатно състояние и не мога да бъда водена в затвор. Най-сетне, след като се увери, че Джейми не възнамерява да бие никого повече, капитанът на Стражата отстъпи, при условие че няма да напускам града. Мисълта за бягство от Париж имаше своето очарование, но аз не бих тръгнала никъде без Джейми, затова дадох честната си дума без капка колебание.

Докато всички се мотаеха смутено из фоайето, палеха фенери и взимаха шапките и наметалата си, аз видях Мърто, с мрачно насинено лице, да се мотае в покрайнините на тълпата. Явно възнамеряваше да придружи Джейми, където и да го водеха, и това ми донесе силно облекчение. Поне съпругът ми нямаше да е сам.