Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Това е така — намеси се по-младият Дюверне, който се бе привел заинтригувано напред. — Чарлс Стюарт разговаря с двама банкери, мои познати, но никой не пожела да му отпусне значителна сума при настоящите обстоятелства.

Погледнах Джейми, който кимна едва забележимо. Изглежда, това беше добра новина. Но каква беше тази история с инвестицията на графа?

— Вярно е — рече войнствено Сен Жермен. — Негово Височество получи заем от петнайсет хиляди ливри от италианска банка и предостави цялата сума на мое разположение, за да я използвам за наемането на кораб и закупуването на бутилирано вино от Гостос. Договорът е тук. — Той се потупа доволно по гърдите, после се облегна, огледа победоносно масата и спря на Джейми.

— Е, милорд — рече графът и махна към гарафата, поставена на бяла кърпа пред Джейми, — ще ни позволите ли да опитаме това прочуто вино?

— Разбира се — измърмори Джейми и посегна механично към първата чаша.

Луиз, която през цялата вечер се беше хранила мълчаливо, забеляза смущението му и като добра приятелка се обърна към мен, за да поднови разговора на някаква неутрална тема.

— Много красив камък носиш на шията си, скъпа — рече и посочи към кристала. — Откъде го взе?

— О, това ли? Ами всъщност…

Прекъсна ме пронизителен писък. Всички замлъкнаха, когато от ехото му кристалният полилей над главите ни зазвънтя.

— Господи! — възкликна графът. — Какво…

Писъкът се повтори, после се потрети. Изля се по широкото стълбище и във фоайето.

Гостите се надигнаха от масата като ято поруменели пъдпъдъци и също се изсипаха във фоайето, точно навреме за да видят Мери Хокинс, с разкъсана риза и раззината уста, да мята ръце пред гърдите си, където съдраният плат ясно разкриваше синините по гърдите и раменете ѝ.

Зениците ѝ се бяха свили като връхчета на топлийки на светлината на полилея, очите ѝ изглеждаха като празни езера, отразяващи единствено ужас. Тя погледна надолу, но явно не виждаше нито стълбището, нито тълпата зяпачи под него.

— Не! — изпищя. — Не! Остави ме! Моля те, умолявам те! НЕ МЕ ДОКОСВАЙ! — Заслепена от лекарството, тя усети някакво движение зад себе си, извърна се, размята диво ръце и започна да дере горкия Алекс Рандал, който безуспешно се опитваше да я прегърне и успокои.

За нещастие отдолу опитите му приличаха по-скоро на попълзновения на прелъстител, решен да не се отказва от атаката.

— Господи Боже! — избухна генерал Дьо Орбанвил. — Пуснете я веднага! — Той скочи на стълбите с учудваща за годините си пъргавина и вече посягаше към шпагата — която, за щастие, беше оставил до вратата.

Бързо се хвърлих, развявайки огромните си поли, пред графа и по-младия Дюверне, който показваше признаци, че ще последва генерала в спасителната акция, но не можах да сторя нищо за чичото на Мери, Сайлъс Хокинс. Търговецът на вино остана вкаменен за миг с изскочили от орбитите очи, после сведе глава и се втурна като бик да си проправя път през зяпачите.

Огледах се диво за Джейми и го видях в края на тълпата. Улових погледа му и вдигнах вежди в ням въпрос; така или иначе нямаше да ме чуе заради глъчката във фоайето, пронизвана от пронизителните като парна свирка писъци на Мери.

Джейми сви рамене и се огледа. Видях как очите му светнаха, когато видя трикрака масичка близо до стената, на която стоеше висока ваза с хризантеми. Той погледна нагоре, прецени разстоянието, затвори за секунда очи, сякаш търсеше Божията помощ, после се задейства.

Скочи на масата, хвана се за перилата и се прехвърли над тях на стълбището, на няколко крачки пред генерала. Това беше такъв акробатичен подвиг, че една-две дами ахнаха, и сред ужасените възклицания се чуха и тихи викове на възхищение.

Те се засилиха, когато Джейми изкачи стъпалата, провря се между Мери и Алекс, хвана го за рамото, прицели се внимателно и го цапардоса здравата в челюстта.

Алекс, който се беше взирал с отворена уста в работодателя си долу, сгъна колене и се стовари на земята с все още ококорени очи, които внезапно станаха празни и безизразни като очите на Мери.

Часовникът на камината тиктакаше дразнещо силно. Той беше единственият звук в къщата, освен скърцането на дъските и далечното бумтене от слугите, които работеха в кухнята долу. На мен обаче шумът ми беше дошъл в повече и сега исках единствено тишина, за да успокои изпънатите ми нерви. Отворих часовника, извадих тежестта и тиктакането престана.