Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Защо не ѝ е признал? Тя щеше да избяга с него на мига.

— Защото, разбира се, именно бледият английски свещеник беше „духовният” обект на безмълвното обожание на Мери.

— Рандал е джентълмен — отвърна Джейми и ми подаде перо и гърненцето с руж.

— Имаш предвид, че е глупав задник — отвърнах безцеремонно.

Устната му потрепна.

— Е, вероятно. Освен това е беден задник; няма средства да издържа съпруга, след като бъде отхвърлена от семейството си, както и ще стане, ако тя избяга с него. А и здравето му е крехко; трудно ще си намери друг пост, защото херцогът ще го изхвърли на мига без никакви препоръки.

— Някой от слугите ще я намери — върнах се аз към по-ранното си притеснение, за да не мисля за всички проявления на тази трагедия.

— Не, няма. Те ще са заети да сервират. А до сутринта тя може да се възстанови достатъчно, за да се върне в дома на чичо си. Изпратих му вест, че ще остане тази нощ при приятелка, защото е закъсняла. Не исках да тръгнат да я търсят.

— Да, но…

— Сасенак. — Сложи ръце на раменете ми и се вгледа в очите ми в огледалото. — Никой не бива да я вижда, преди да е в състояние да се държи нормално. Разберат ли какво се е случило с нея, репутацията ѝ ще бъде опетнена завинаги.

— Нейната репутация! Тя ли е виновна, че я изнасилиха! — Гласът ми потрепна, а ръцете му стиснаха по-здраво раменете ми.

— Не е справедливо, сасенак, но така стоят нещата. Разбере ли се, че вече не е девица, никой мъж няма да я вземе — ще е опозорена и ще остане стара мома до края на живота си. — Ръката му стисна рамото ми, пусна го и се вдигна да ми помогне да забия една фиба в косата си.

— Само това можем да сторим за нея, Клеър — каза той.

— Да я пазим и да я лекуваме колкото можем — и да намерим бързо мръсниците, които го сториха. — Той се извърна и бръкна в несесера ми за своята игла за ревера си. — Господи — добави тихо, — все едно не знам какво ѝ е? Или какво му е на него?

Сложих ръка над пръстите му и ги стиснах. Той отвърна, после вдигна ръката ми и я целуна.

— Боже, сасенак! Пръстите ти са студени като сняг. — Обърна ме и ме погледна в лицето. — Добре ли си, жено?

Онова, което видя на лицето ми, го накара пак да призове Господ. Отпусна се на колене и ме притисна към дантелите на ризата си. Аз спрях да се правя на смела, сгуших се в него, за да заровя лице в топлината му.

— Господи, Джейми. Много се изплаших. Много. О, Господи, ще ми се да можеше да ме любиш сега.

Гърдите му завибрираха от смях под бузата ми, но той ме притисна още по-силно.

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Да.

Всъщност си мислех, че няма да се чувствам в безопасност, докато не легна в нашето легло в тихата къща и не усетя неговата топлина и сила около мен и в мен, за да събуди куража ми заедно с насладата от сливането, да изличи ужаса от безпомощността и насилието чрез сигурността на взаимното отдаване.

Той обхвана лицето ми с ръце, целуна ме и за миг страхът от бъдещето и ужасът от нощта се изличиха. После се отдръпна и се усмихна. Видях как тревогата е белязала чертите му, но в очите му имаше единствено малко отражение на моето лице.

— Ще го имам предвид — рече тихо.

Стигнахме до второто ястие без произшествия и аз започнах леко да се отпускам, макар че ръката ми все още потреперваше над консомето.

— Колко вълнуващо! — казах в отговор на история, която младият Дюверне ми разказваше и която изобщо не слушах, защото бях наострила уши за подозрителни шумове от горния етаж. — Продължавайте.

Улових погледа на Магнус, докато сервираше на граф Сен Жермен срещу мен, и му се усмихнах с благодарност и пълна с риба уста. Твърде добре обучен, за да се усмихва пред хората, той наклони уважително глава само на сантиметър, и продължи да сервира. Погалих очевидно кристала на шията си, а графът, без никакво смущение на сатирската си физиономия, заби вилица в пъстървата с бадеми.

Джейми и възрастният Дюверне бяха потънали в разговор в другия край на масата, забравили за храната, защото Джейми драскаше с лявата си ръка някакви числа с парче креда по хартия. Шах или бизнес?

Като почетен гост, херцогът седеше в средата на масата. Беше се насладил на първите две ястия с апетита на роден чревоугодник и сега разговаряше оживено с мадам Дьо Орбанвил от дясната му страна. Тъй като херцогът беше най-изтъкнатият англичанин в момента в Париж, Джейми реши, че си струва да се сближи с него с надеждата да научи някоя клюка, която да го отведе до автора на музикалното послание до Чарлс Стюарт. Моето внимание обаче все се отклоняваше от херцога към мъжа срещу него — Сайлъс Хокинс.